Да, наглед всичко беше като на личен семеен празник. Но никой по-добре от Бяно не виждаше колко много е това наглед. Защо ли? — Ами че преди всичко затова, че Димитър отиваше под чужд покрив и от чужда погача залък да чака. После заради Руска. Отгледала тя три деца, все момчета-юначета, а ще кукува тук сама и с дни и месеци, а може би години ще се мята между четирите стени на собата си. И най-сетне за Силдаровския род. Вярно, Боян бе дошъл с цялата си челяд и Христо, синът на покойната Трънка, с двамата си сина, ала това всъщност бе всичкото, останало от Силдаровците — пръстите на двете ръце стигаха, за да ги изброиш. А Силдаров май бе останал единствено Бяно. Зер нали Боян по принуда се писа Боянов, а Христо пък сам си избра по бащиному Пеев. Не, Христо не биваше да се брои, той изобщо никога не е бил Силдаров, а Смеденов, на фамилията на баща си. Е, от целия този голям нявга род имаше още един Силдаров там нейде в Цариград, но и той…
Пък и доколко се имаха като рода̀ тукашните? Действително Боян и Руска горе-долу общуваха и поддържаха някакъв досег с Христо, все пак техен първи братовчед, ала децата им едва се знаеха, надали се познаваха всеки път, когато се срещаха на улицата. Осветеният от обичая и оцелял през вековете български род ли беше това?
… Гощавката мина криво-ляво по правилата — хапнаха, пийнаха, намериха се някои и песен да изкарат, и с неизбежното за сливналии „Брей… брей… брей…“ да огласят махалата. Но зад всичко това се усещаше някаква принуденост и нагласеност — правеха го, защото трябваше да се направи, а не защото им идеше отвътре… Така поне оценяваше Бяно това тържество в изпроводяк на внука. И когато си засладиха с по една чинийка с прочутото Рускино сладко от орехчета, той — невям единствен пушач от събралите се — промърмори някакво извинение (всъщност наистина избягваше да пуши на затворено пред непушачи, особено пред деца) и излезе уж само за една лула тютюн на двора.
Взе си скемлето, намери хубавичко място на припек и с бавни движения напълни и запали лулата. Не помнеше от колко време беше пушил неподвижно, когато през стената от преплетени пръчки на сайванта долови момчешки говор. Разпозна ги по гласовете им — бяха Димитър и Стефан, първородният син на Боян.
„Всички ми се радват и ме засипват с пожелания — говореше Димитър, — пък на мен тука ми е свито. Колкото радостчица имам, тя е сал за едно — че подир толкоз години ще се събера с братчетата си.“
„Ам’чи щом е така, защо хващаш друма към далечния Плоещ? Че той е даже по-далеч и от Букурещ бе, бат Димитре!“
„Какво да правя? Не съм вече дете, трябва да си вадя хляба. Баща ти ме изпита става ли от мене хаврикаджия — нищо не излезе. Дядо ме повика за помощник на долапа — окепазих се, че и хорска стока окепазих. На маминия стан не ме бива. Е що? Мигар ще пусна брада до пояс, пък още вдовишкия й хляб да ям?“
„Може наистина да не ти иде отръки занаят — опита се да го успокои Стефан, — те, изкусните ръце, били дар от Бога. Тъй съм чувал, пък Бог не дава всекиму едно и също. Отгде да знаеш, може орисията ти да е била търговия да въртиш…“
„Как се завърта търговия с празни ръце бе, братовчед! Пък и има ли някой от рода̀та такъв паралия, който да бръкне под тюфлека и да каже — на̀, Димитре, отваряй такъв и такъв дюкян да си изпробваш силите в алъш-вериша?“
Бяно слушаше поразен — Димитър и Стефан той ги имаше още за хлапетии, пък виж ги на̀, разсъждават по-ясно от мнозина възрастни!
Докато да си каже това, оттатък ще да са разменили други приказки, защото разговорът бе преминал на друга тема:
„… но помни ми думата, братовчед — казваше Димитър, — аз няма да си сменя нито вярата, нито народността. Един син на Кутьо Ганчев и внук на Бяно Силдаров както ефенди, тъй и домнул не може да стане. Аз ще се върна, при туй — тоз кръст отгоре ми! — ще се върна като освободител!“
„Какво значи освободител?“
„Ей таквоз — човек, който носи на другите свободата.“
Изкискване — дълго и многозначително.
„Аз пък ще ти кажа друго, бат Димитре. Когато ти дойдеш като освободител, аз ще те посрещна тук вече свободен. И то свободен със собствени сили — мои и на другите честни българи, — не от помощта на тогова или оногова чужденеца.“