Бяно тъкмо щеше да похвали в себе си момчетата, когато продължението на Стефан накара сърцето му да застине в ням ужас. Защото петнадесетгодишният му внук неочаквано изтърси:
„И когато влезеш в родния Сливен, по отсечени турски глави ще минеш! От моята ръка отсечени…“
Това беше вече премного. Възмутен до дъното на душата си, старецът реши да изостави ролята си на невидим слушател и извика:
— Стефане! Чуваш ли ме, Стефане, я ела тука! Нека и Димитър да дойде.
Повика двама, а се явиха трима — на разговора отвъд плетената стена е бил присъствувал и Ангел, „изтърсака“ на Боян, но не е дръзвал да се намесва в приказките на батковците. И застанаха в редица и „като аптекарски шишета“, както се казваше в Сливен, откакто лани в 70-та, арменецът Михаил бе открил първата спицерия: вдясно бе „забил кол“ Димитър, до него в средата Стефан и на левия край Ангел, най-дребният.
— Повтори последните си думи! — строго рече Бяно, като се обръщаше към Стефан. — Повтори ги, повтори!…
— Ам’чи казах на бате Димитър, че когато се върне, тук ще е вече свободна българска земя.
— И после? Какво рече после, питам? — Никакъв отговор. — А, не щеш да кажеш, така ли? Срам те е, а? Е, слава Богу поне за това, че те е срам. Добре, ще го повторя вместо тебе. Ти му обещаваше, господинчо, че когато се върне, ще мине по турски глави, отсечени от твоята ръка. Така ли беше?
Очакваше гузно замълчаване, но сгреши — момчето не само не замълча, но не опита дори да замаже грозната си закана.
— Казах му го и то наистина така ще бъде, дядо — заяви, без да отмести поглед. — И не ме е срам, че съм го казал. — И добави отчетливо: — Никой не го е срам, когато казва една истина.
— Истина, тъй ли? — вдигна белите си вежди Бяно. — Ще застелеш Сливен с турски глави, така ли?
— Така ще бъде. Нека само да порасна още малко.
— Благонравие на ревностен християнин, няма какво да се каже — присмя му се старият човек, но Стефан отговори без наглост, ала с вътрешна убеденост:
— То ще е наистина по християнски, дядо. Учихме по Свещена история — даже в Светото писание е казано „око за око, зъб за зъб“…
Твърдостта на отговора накара Бяно Абаджи да зяпне срещу момчето. И сякаш за пръв път го видя истински. И разбра откъде идеха и заканите, и прямотата, и липсата на страх и угодливост, и неотстъпчивостта — ами че само да залепяха едни мустаци върху горната устна на хлапака и с въглен да изпишеха една отвесна бръчка между гъстите, триъгълни по форма вежди и всеки по-стар сливналия щеше да се закълне, че пред него е Георги Силдаря, Бяновият баща. Онзи, който нявга с бяла риза и изкъпан перчем бе увиснал на портата на собствения си дом.
— Добре си го запомнил — рече, — наистина в Библията е писано „око за око“. — Старецът се ядоса на себе си; ядоса се на нотките на гърчене, които усети в гласа си. — Остава да кажеш за чие по-точно око имаш да отмъщаваш.
Също и този път отговорът не закъсня:
— За главата на татковия братовчед, дядо Бяно. На Георги Трънкин войвода. Или що? Да не мислиш, че съм забравил побитата му на кол глава и оплювките, и замерването с фъшкии по нея от гаджалите? Ей толчав бях, дядо, ала още тогаз се заклех един ден да отмъстя десеторно и стократно за отсечената глава на Георги Трънкин.
„Това е! — въздъхна в себе си Бяно. — Насилието ражда насилие, на второто насилие се отвръща с дваж по-страшно насилие и така безкрай е кръговратът, който пет столетия царува в тази земя. Турчинът върши насилия, понеже е в самата му природа и защото го смята част от правото му на господар, благословено е то и от исляма. Българинът пък отвръща с насилие, защото във всичките тези пет столетия не се е примирил с участта си на роб, нито е загубил българската си гордост. И пак насилие, и на насилието — насилие!… Ето го и този голобрад малчуган, който от Светото писание не е научил «ако те ударят по едната буза, ти подложи и другата», а «око за око…». Когато погубиха Георги на Трънка, Стефан ще да е бил колкото един палец, пък още тогаз е изпълнил сърцето си с отровата на отмъстителността и сега само чака да порасне, за да продължи кръговрата на насилието, което ражда насилие…“
Такива или подобни мисли се завъртяха под бялата коса на Бяно, но той се въздържа, не им даде глас — не можеше да поздрави злопаметството и непримиримостта на внука си, но не можеше и да ги осъди. И се задоволи да каже с престорен присмех: