— А, това не! — поклати русия си перчем Дякона. — Наредата е само предначертание и замисъл — закон тя ще стане, когато я одобри в този или друг вид Централният комитет на общо събрание.
— Кога ще стане това, Апостоле? — попита главният учител.
— Дата и месец не знам, но ви се вричам, че няма да е далече. Бъдете спокойни, закон или устав, каквото и да бъде името му, вие ще бъдете измежду първите, които ще го получите. — Той помълча. — И щом няма да спорим по Наредата, за какво да бъде приказката ни?
— Сам рече, Апостоле, че си обиколил почти цяло Българско, само без Македония. Дай ни вест как са нашите братя по другите краища на поробеното отечество — предложи за всичките Бял Димитър.
— Навсякъде е като във войводския Сливен, аратлик. Народът ни е твърде приготвен духом, (но) членовете на тази свята работа едвам посрещат разноските за нещо повече!…
— Благодарим ти, че ни поставяш между подготвените — изсумтя Кондю Кавръков, — ала ние не сме доволни от себе си. И пари нямаме, туй едно на ръка, ами и с юнаците, готови да застанат под бунтовния пряпорец, не сме добре. Наредата ни учи как да множим редиците си, пък ние сме ей тези, дето ни виждаш, и още да речем толкова.
Нападката всъщност беше отправена към Сава Райнов — той наистина досега не съумяваше така да подхване работата, че кръжецът на посветените и приготвените за битка да се е разширил навред из града и казата. И той се защити:
— Лесно се приказва, Кондьо. Ала как един юнак по сърце да стане готов солдат, когато оръжие, дрехи, джепане — туй все струва пари. Пък и ние откъм парите сме като навсякъде другаде, както чувам от бай Левски…
Дякона косвено го подкрепи:
— Виждате ли, все дотам опира. Затуй с всичките си сили да се трудите за събиране на пари! Бързайте, защото там стои всичката ни работа.
— Тъй е, ама и Кондю е прав — за пръв път се обади Михал Стоенчов. — Много народ има в нашия Сливен, който несправедливо стои настрана от делото. И не са само прости люде като мене. Има и учени, които със самия си пример ще поведат стадото подире си. Ей на̀, да кажем новия доктор. Главата си залагам, че той е узрял за делото ни.
— Съгласен съм с Михал — тежко-тежко потвърди учителят Иван Ханджиев. — Имах случай да се поразговоря с Начо Планински — родолюбец за чудо и приказ е той!
— Толкоз по-добре — кимна Левски. — Надникнете хубавичко в душата му и го посветете да бъде готов за първи позив. Но повтарям: надникнете първом чак до дъното на душата му. Зер имаме пред очите си доста (примери): днес е човек, утре — магаре… Трябва изпит! — Той помълча малко. — Но аз ще повторя: макар и доктор, също и при него работата ще опре до парите.
— Вие много сте обходили и, казвате, навсякъде е така — загрижено се обади Икономов. — До каква мисъл, не, до какво решение стигнахте, Апостоле? И какъв съвет давате на народа — откъде да събере пустите му пари?
Левски отговори като човек, който наистина неведнъж се е сблъсквал с това питане:
— Бедният народ отделя от залъка си, ала това е нищо, капка в морето. И затова дето има пари, ще искаме, ако не дават, ще вземаме.
Всички погледи се събраха в него.
— Какво искаш да кажеш, бай Левски? — тихо попита Кондю.
— Чини ми се, че почти няма друг град в Българско като Сливен, дето толкоз пара̀ да е струпана в ръце на българи…
— Вярно е, ама и не е вярно — дръзна да го прекъсне Нено Брадата. — Какви българи са тия, Дяконе? Те са от породата, за която пишеш в „Програмата“: „български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел…“
— „… и ще ги преследуваме навсякъде и всякога“ — завърши вместо него Апостола. — Точно това беше и моята мисъл, приятелю. На тези, които имат, пък заради пусто чорбаджийско блаженство не помагат за народната свобода и стискат кемерите, ще им поискате като на хора. Направят ли си отново оглушки — тогаз те не са българи, а катили и тям се полага всякаква казън, включително и нож.
— Дявол да го вземе — тупна се по коляното Кондю Кавръков, — точно тъй трябва да се постъпва с всичките наши паралии.
— Не с всички! — смъмри го Икономов. — Хора като Миркович, баща и син Жечкови или Иванчо Желязков никога не са стискали кемерите, щом е била реч за народното дело. Апостола хубаво го рече: казън и нож за ония български изроди, които поставят кемерите си над свободата. — После запита: — И все пак как да се разбира туй „дето има пари, ще искаме“? Че нали ако някой отиде при един Йоргаки и му поиска лептата за народното дело, ще осъмне я в хапуса, я на бесилото?