Без да се наговарят или да следват някакъв свой неписан устав, те, представителите на капитала (тази дума не беше вече чужда на Сливен), си бяха въвели една доста приятна привичка — в събота привечер („по икиндия“) се събираха в кантората ту на един, ту на друг измежду хората „от своята черга“. Почерпваха се, разменяха новини и клюки, в редки случаи даже сключваха или поне уговаряха някоя сделка, бистреха политика или просто ей така — наслаждаваха се на удоволствието да са между свои равни. В по-горещите месеци тези съботни сбирки начесто ставаха горе, на хладовина край фабриката на Саръиванов и Кювлиев в Асеновския боаз, но зимъс никой и не помисляше за излизане в мразовития Балкан, а предпочитаха уюта и разпалените до червено печки на градските кантори.
Тази януарска събота се бе случила обаче така дяволски мразовита, че само петима се бяха разположили в посрещника на Георги Карамалаков. Домакинът по обичая си се черпеше с хиоска мастика, „пречупена само за боя с няколко капки вода“ (негов израз), докато останалите по предложение на Тотьо Кювлиев бяха предпочели по-зимно питие — греяна гроздова, подсладена с медец. И добрите напитки скоро развързаха езиците. Започнаха, разбира се, с най-злободневната тема — наближаващия край на черковните борби в Цариград, — сетне една по една „овършаха“ и, общо взето, оскъдните като през всеки Голям Сечко градски новини. И разговорът беше на път да се поизчерпи, когато — все под влияние на греяната — на Димитър Минов хрумна да се похвали:
— Знаете ли, кардашлар, че тук, под Сините камъни, живуркал някакъв си комитет за… — кратко изкискване — на-род-на сво-бо-да? И ме почете комитетът с писъмце да го подпомогна — многозначително протриване на палец о показалец — по познатия начин…
Стефан Саръиванов навярно нямаше да обърне внимание на тези думи, пълни с нескрита подигравка — малко ли бяха просяците и молителите от всякакъв чешит, които тропаха и на неговата врата? — ако в отговор не беше се обадил не друг, а неговият уж втори по значение ортак във фабриката:
— И на тебе ли, господин Минов, отмериха на везната да дадеш ни повече, ни по-малко, а петстотин лири?
Стой! Каква излизаше тя? Че когато са тръгнали по просия, тези непознати никаквици от не-знам-какъв-си комитет са пренебрегнали него, Саръиванов, а са поискали помощта на Кювлиев? Стефан Саръиванов усети как все още неясно очертан гняв, примесен със завист, стисва сърцето му, но се постара да изрече с привидно безразличие:
— Я кажете! Я кажете! Що за хора бяха тези, що са провождали писма? И кой ги носеше, че да разберем ония, дето са зад гърба му?
Георги Карамалаков опъна една прилична глътка мастика и, заравяйки се в чекмеджетата си, каза със смях:
— Колкото до писмото, можете да видите моето, приятели…
Той още търсеше, когато Димитър Минов отговори на въпроса:
— Трябва да са хитри люде — рече. — Писмото ми донесе съвсем непознат човек. И един такъв особен — много прилично облечен, приличен и по говор и обноска, пък виждаш — под агнешката кожа напира вълк. Разпитах за него и писарите, и чираците от кантората — не е тукашен, никой не е виждал мутрата му в Сливен.
Странно раздвоение ставаше в душата на Стефан Саръиванов. Ако бяха дошли при него да искат пари, той положително щеше да откаже; но като го бяха пренебрегнали, фабрикантинът се почувствува унизен и обиден. И когато домакинът най-сетне намери писмото, Стефан почти го изтръгна из ръцете му и не го прочете, а буквално го погълна наведнъж с поглед.
Писмото всъщност беше написано твърде изискано. То започваше с „Почитаемий господине“ и още в началото с подбрани думи осведомяваше, че „в града ни се събраха хора от чиста българска кръв и съставиха частен революционен български комитет, който да работи за освобождението на поробеното ни и бедно отечество“. По-нататък в него се поясняваше, че за народното дело комитетът ще иска от всекиго българина според възможностите — едни да бъдат солдати в битката за свобода, а други, на които Бог е помогнал да се замогнат, ще трябва да участвуват, подпомагайки със средства. И тъй като Георги Карамалаков бил от тези последните, нему се определяло да внесе за свободолюбивото начинание 500 лири турски. По-нататък писмото се люшкаше между похвали, че получателят е смятан за искрен отечестволюбец и затова „ако съучаствувахте и вие в това свято дело, то всичко щяло да върви по по-добър ред“, но не липсваха и твърде ловко пробутани заплахи, в които макар и думата „смърт“ да не се споменаваше, тя съвсем недвусмислено се усещаше отвъд редовете. И завършваше с начина, по който парите трябва да бъдат предадени на комитета