— Да не ти е у̀роки, Василе, ама ми се виждаш някак повъзмъжал. Повъзмъжал и… наедрял.
Левски се усмихна. Той имаше сама по себе си слънчева физиономия, но върху нея в ежедневието тегнеше сериозността и огромността на бремето, което този в едно и също време толкова обикновен и толкова необикновен човек носеше на плещите си, ала усмивката му винаги навеждаше мисъл за невръстен младенец; „тази усмивка може да стопи и каменна стена“ — бе казал веднъж за нея Бяно.
— Ще се учудя, ако си прав, дядо Бяно — отговори, продължавайки да се усмихва. — Битието ми, знаеш, е едно голямо разминаване. Народът го свързва главно с опасността — вечните заплахи, многото ми одежди, рискът, който като сянка ден и нощ ме съпровожда по петите. Не забелязват умората, натрупана връз мене и докарала барутен цвят на лицето ми. Пък за мене най-мъчното е несмогването — не е по възможностите на един човек, дори и да е Крали Марко, в един ден и час да крои всенародната революция в Букурещ, да оглавява правителството в Ловеч, да усмирява честолюбци в Плевен и да превръща хайдушкия нрав на сливенци в премислено и осъзнато революционерство…
— Комай напипахме разковничето, а? Нали сега имаш помощници, та си се поразтоварил, възвърнал си бялото и руменото на лицето си…
— Аз пък анджък на това се чудех. Имам двамина помощници, дядо Бяно. На единия не мога да се нарадвам, другият направо ме плаши. И едното връз другото — трябваше да съм нито по-барутен, нито по-бял.
Мълчание.
— Кахърен ли си, Василе?
— По-скоро раздразнен. Защото всеки ден ми доказва трудността на делото. И ми сочи дългия път, който имаме да извървим още. Пък и аз човешка душа нося, та нетърпението не е чуждо и на моята природа.
Ново замълчаване.
— Това за нетърпението… Стига да не нарушиш клетвена тайна, ще ми се да те запитам нещо, което гризе сърцето и мозъка ми през голямата самота на Барите. — Другият го поощри с жест. — Мъчно ми иде да го изразя с прости и ясни думи… Виж, Василе. Дългият ми живот ме е срещал с трима български светци, дето само да ми посочат с ръка и ще тръгна през огън и вода. В младостта ми бе предтечата хаджи Иван Селимински. В зрелостта — тръбачът на свободата Георги Раковски. В заника на живота ми си ти. Недей, недей! Скромността ти ще бъде излишна. Пък и ще ни отклони…
— Тогаз продължи. Каква е тревожната ти мисъл от Барите?
— Ти шеташ из Българско главно за войниците и за оръжието им. Пък аз мисля, че когато ги имаш готови, ще ти се яви нужда от по един Селимински, един Раковски или един Левски, който да поведе готовия народ към бран и победа.
— Усещаш потреба от водачи? Това ли е, дядо Бяно?
— За тях въпие самото естество на човешката душа. Минавал си по Машатлъка. Мегданът е застлан с най-равен калдъръм, но се препъваме — природата е изтикала нагоре някои от камъните. Така е и с хората. При някои дарбите, вложени им от природата или Провидението, както искаш го назови, — ги издига над останалите. И всички ние, останалите, се нуждаем от водителството на тях, надарените и издигнатите. Особено когато се отива не на зияфет, а на кървава сватба.
Трето мълчание, този път нарушено от Левски:
— Уж казваш „две и две — четири“, пък отвъд думите ти долавям да скърца някакъв укор…
— Да укорявам тебе? Чуваш ли се, сине? Ами че аз нямам по-голяма гордост в живота си от това, че е кръстосал пътя ми с твоя. И че ти благоволяваш да говориш с мене като равен с равен!…
— Хайде, пак прикриване зад големи думи. Имаше ли укор или не?
— По-скоро въпрос. Само че все още ми е трудно да го изразя ясно. А работата е горе-долу такава. Случвал съм се на заседание на момците от нашия комитет. Добри са и ги харесвам. Люде на труда, не на думкане в гърдите, нито пък лежане на бащина кесия — кой абаджия, кой ханджия, търговец, кундураджия, фотографин, има даже и един-двама даскали. Но няма нито един, дето само да тръгне и цял народ ще закрачи подире му. Туй е смущението ми. И въпросът.
— Сложно и със заобикалки го зададе, но мисля, че го разбрах. И душа даввам, да имах готов отговор за него. Ала ще ти река само две неща — каква поука извлякох от толкоз обикаляне из Българско и как се мержелее в ума ми да намерим тези изтикани нагоре камъни от калдъръма. — Левски спря за малко, събра мислите си. — Когато в 68-мо лято тръгвах да посоча на българина нов друм, мислех, че на призива ми първом ще откликне беднякът. Казвах си така — гол и бос е, няма дете — няма коте, такъв човек е като узрял плод за революцията по две прости причини: че е озлобен от орисията си и няма какво да губи. Излезе обаче, че съм грешил. Голтакът с дупките на потурите, парият — (Бяно не разбра тази дума, но не го прекъсна за обяснение), — също измекяринът, ратаят, чиракът, които чакат своя хляб от ръката на чифликчията или майстора си, по ищах за революция са, речи го, на един кантар с фрашкания със злато чорбаджия, който хубавичко си добрува и под петата на султана. Странно и необяснимо, ала е истина — черноземът за революционната идея е селянинът с достатъчна собствена нивица или добро лозенце, занаятчията с разработения дюкян, търговецът с натрупаната стока в маазата; сиреч онзи, който е наясно, че в огъня на революцията има какво да изгори — спечеленото от него с честен труд. Е, за даскала и попа да не говорим — на тях учеността е отворила очите за робията им и ги подтиква да се отърват от нея