Дели Ради се изкиска:
— Не на попа, а на разпопа. — После, видял учудването на спътника си, обясни: — През черковните борби владиката една дузина пъти разпопва отчето, пък той все съумяваше да се върне, че дори се наложи да го направят пръв за Котел иконом, та от онова време хората на подбив му викат не поп Янко, а разпоп Янко. — Кратко мълчание. — Ще ти хареса, Дяконе. Не е той човек, дето в боя ще прескача шубраците и ще рипа като планинска коза по чукарите, ала е добър българин и има дар слово, пък и срещу фанариотите се прояви — народът ще му повярва и ще тръгне подир него.
— Понякога надарените с дар слово го използуват, за да насочват хората в погрешен път или за лична облага — отбеляза Левски.
— Може да е вярно въобще, но не и за разпоп Янко. Той е чистосърдечен и безкористен. Дори котленци, каквито са злоезични, го наричат „безсребърник с чиста душа“. Ще видиш, наистина ще ти хареса.
От двете им страни лавнаха кучета — бяха навлезли в окрайнините на Котел. Двамата не размениха нито дума повече и след десетина минути вече хлопаха на една порта. Отвори им сам поп Янко. Левски не го огледа, а сякаш го погълна с един-единствен поглед. Свещеникът беше нисък, пълен, почти трътлест, широколик и с месест нос приблизително колкото детско юмруче; червените му бузи издаваха човек, който обича да си угажда, а очите му наглед бяха весели и закачливи, но Апостола вече се бе научил да познава хората отвътре, та отвъд веселостта забеляза ум и прозорливост.
— Благослови, отче — започна Левски, като се поклони чинно. — Ние…
— На портата ли ще те благославям бе, непрокопсанико! — шеговито го смъмри стопанинът. — Елате първом вие да благословите трапезата ми, пък другите благословии — сетне.
— Ама…
— Какво „ама“? Тъй, на вратата, само пари се искат. Пък аз пари нямам — нито заем да ти дам, ако искаш, нито борч да ти върна, ако ти дължа. Ала и да имах, пак тъй щеше да бъде: от когото имам да вземам — не търся, комуто имам да давам — не плащам, таквоз е моето житейско правило. Хайде сега на трапезата, че бобът ще изстине и баба ви попадия ще направи да ни се види тесен Котел. Идвайте!
Не остана друго, освен да му се подчинят. И след малко двамата пътници седяха край поп Янковата софра заедно с него и челядта му и ревностно забиваха дървените лъжици в купата с боба. Докато се хранеха, свещеникът глумливо разправяше разни случки от службата си в храма „Свети свети Петър и Павел“, пущаше шеги и задявки, но Левски пак не се излъга — зад тях той през цялото време усещаше един буден ум, а много му говореха и лавиците с книги на стената — дядо поп имаше значителна за времето си библиотека, което надали вървеше ръка за ръка с щедрото му майтапчийство.
Като се нахраниха, поп Янко се прекръсти да поблагодари на Бога, че и в този ден не ги е оставил гладни. Другите последваха примера му, сетне баба попадия и дъщерите се разчевръстиха да раздигнат трапезата. А стопанинът подхвърли уж само на себе си:
— Пък ние да си гледаме работата, та да заслужим хляба си…
Беше подкана да си тръгнат и Левски, и Дели Ради не се престориха, че не са я разбрали. Докато събираха скромното си имущество, Дякона подметна:
— Е, то пък ние дори имената си не сколасахме да речем…
Сега беше ред на поп Янко да не се престори на глух:
— Вие сте по занаят овчари и търсите да се главите някъде на работа, нали? — попита. — Това ли искахте да ми кажете, момчета?
— Горе-долу…
— Не ми го казвайте. Една лъжа по-малко — един грях по-малко.
— Мигар не би повярвал на овчарлъка ни?
— Слушай, чоджум — каза свещеникът след цяла минута мълчание. — Когато дядо ти поп Янко беше още само Иван Николов Караянков, той дълги години овчарува и по горещото Загоре, и по равна Добруджа. На четмо и писмо там съм се научил, в къшлата, пак там съм се приготвил за служба под власеницата. Та на мен тия неща са ми известни повече, отколкото грошовете, що дрънкат в попския ми джоб.
— И все пак по какво разбра? — настоя Левски.
— На овчаря ей тука на потурите винаги е охлузено и набито с овча вълна. От доенето. Чобанин ли си — от туй спасение няма!
Гостите прихнаха в смях.
— Не си бил роден за попско расо, отче. Люде с око като твоето стават или велики откриватели, или най-опитни шпиони. Пък туй за лъжливото ни овчаруване нито ще го потвърдя, нито ще го отрека. Само едно ще ти кажа в отговор. Дръзко и опасно е от един белег да съдиш за цялото. Не вярваш ли? Ами ако сега ти изпея „Херувикото“ тъй, че да туря в джоба си протопсалта на Божия храм „Петър и Павел“, ще речеш ли, че съм от архимандрит