— Синьото елече и пембените шалвари си вървят едно с друго, Каймет ханъм, а самата тебе те отварят, жива съблазън си с тях.
— А, съблазън! — иронично, но и с тъга се обади Ергюл.
— На нашия господар май му е станало байгън от закръглени жени, пък виж ни на какво приличаме, Таша…
Беше вярно — жените на Хайдар бей не правеха изключение от другите туркини, които прекарваха целия си живот в харемите. Неподвижността, прекомерното ядене, вечните баклави и шурупи бяха ги отрупали с отпуснати меса и сланина; не правеше изключение дори и Ергюл, която този месец щеше да навърши двадесет и три години.
— Че ако искате, да ви направя по-тънки — засмя се Таша.
— Мигар можеш? — наскочиха към нея и четирите. — Ей така, с ножици и игла, можеш да ни избавиш от лойта?
— Да ви избавя не мога, ала се наемам да сторя така, че да не личи толкова. Имате ли някакъв плат на черти, ханъмлар?
Оживени, жените се разчевръстиха и скоро няколко плата бяха в ръцете им. Таша избра най-малко яркия, пък покани едната — случи се Ренгинар — да застане пред огледалото, другите три се скупчиха наоколо.
— Туй е познат чалъм в моя занаят, ханъмлар — рече им. — Вижте на̀ — ако на Ренгинар ханъм ушия дреха, като чертите са напреки на тялото, тя ще изглежда по-ниска и по-пълна. Обратното — ако я ушия ей така, по дължина…
— Вай! — възкликна Каймет. — Ами че така къз-кардаш Ренгинар сякаш е с една педя по-тънка и с една педя по-висока!
— Същото ще бъде и ако си вземете по-тъмен плат — продължи Таша. — Като на моята фуста например. Тъмното поскрива дебелините.
— А, това не — комично нацупи нос дребничката Ергюл. — Кой ще ме погледне, ако не съм в нещо шареничко, по-ярко.
— Аз ще опитам — закани се Назифе. — Още утре ще потърся плат, дето хем да е тъмен, хем на черти. Че белки скрие не само телесата, а и бръчките ми…
Поприказваха още малко, наплатиха се на шивачката за днешната й работа (не бяха от свидливите, плащаха добре, почти богато) и я изпроводиха чак до „Прага на блаженството“, както казваха на външната порта на харемлъка.
След като подремна следобед, Хайдар бей се повъртя из селямлъка, пък като не си намери никакво занятие, реши да свърне към харема — не му беше за любов по никое време, но се надяваше, че жените ще измислят нещо да го извадят от съклета му. Като го видя, Шабан, евнухът му, скочи на крака и отвори вратата. Беят прекрачи и… и неволно връхлетя върху една жена, която тъкмо излизаше. Не я познаваше, но европейските й дрехи и откритото лице му подсказаха, че не е от правата вяра, навярно българка. За миг двамата се стъписаха; беше наистина само един кратък миг, но в него Мехмед Хайдар просто погълна с очи непознатата — стройната снага, бялото лице с две мънички бенки на бузата и с венец от бакъренокафяви коси около него, топлия поглед с цвят на бадем, естествената червенина на устните… Жената му се стори като някакво приказно видение, от вида на което сърцето на бея се сви в сладостна тръпка.
Пръв от двамата се опомни непознатата. Тя сведе очи, направи крачка встрани и се поклони. Мехмед Хайдар се поколеба за секунда — не, щеше да бъде прекалено, направо нечувано, ако той, мъж и господар, стори път на една жена, при това гяурка, — после сдържано отговори на поздрава й и отмина.
— Коя беше гостенката ви? — попита, когато се озова сред жените си; сам не разбра защо, но се постара въпросът му да прозвучи нехайно, почти с безразличие.
— Вдовица и опитна шивачка, Таша Йосифова по име — отговори за четирите Назифе. — Нима не виждаш, господарю, как се е пременила нашата Каймет?
Той похвали новата дреха на Каймет и Каймет в новата дреха, но, все още без да си дава сметка за причината, ловко върна разговора към непознатата.
— Видя ми се бледа и посърнала. Да не би да сте я обидили нещо? Или да не сте и дали платата, която заслужава?
— Сакън, не ни обиждай, господарю! — избърза Ергюл. — Може ли да се покажат пинтии жените на сливенския мютесариф?
А Ренгинар, най-умната, обясни:
— Имала е премеждие по пътя, господарю, от това трябва да е било. — И като прочете интерес в погледа му, разказа неприятната случка, както я бе чула от Таша. — Да бях мъж — завърши, — щях да дръпна един лобут на този мръсник Спиридон — (тя произнесе името „Испиридон“) — и щях да възнаградя почтения старец, който я е защитил…
Мютесарифът махна неопределено с ръка — нямаше обичай да получава съвети от жени. И подхвърли: