А когато звънливите момчешки гласчета изпяха и следващия куплет:
Митрополитът не успя да надмогне вълнението си и сълзи на кротка радост потекоха по набразденото му от бръчки лице. Не беше по характера на сливенските мъже да плачат, ала чувствата на стария човек се предадоха и на околните, та мнозина тайничко забърсаха очи и засмърчаха шумно, поради което изпуснаха и продължението на песента. А то не беше за пропущане — имаше в него пожелание за дълги дни на духовния пастир и благослов за бъдещата му работа във вечно тревожния Сливен, призив към Всевишния за помощ и се отдаваше:
Едва завършила песента, напред се изтъпи един слабоват млад човек и над тълпата проехтя глас, който цял Сливен знаеше от сказките в читалището. На плоския камък до църквата, от височината на който преди година и половина сливенци не бяха молили, а бяха изисквали завръщането на заточените им духовни водачи, бе застанал доктор Планински и прочувствено зачете отнапред приготвена реч. Но прочувствието му закуцука още с първите слова — встъплението бе написано на онзи език, който вече бяха започнали да наричат църковно-славянски (за разлика от литературния — или правоговорния, — на писатели, поети и учители, който все повече се налагаше в обикновената реч), а по всичко личеше, че младият лекар не е много „на ти“ с него:
— Благословен грядий во имя Господне! Буди имя Господне благословенно от нине до века!
Наблюдателните сливналии не пропуснаха тази подробност, та без особен труд се досетиха кой е истинският автор на словото. И от там нататък слушаха доктор Планински, а погледите им бяха отправени към изправения наблизо до камъка Добри Чинтулов, който начесто сваляше очилата си с телените рамки, за да избърше влагата от заслабналите си очи.
Встъплението не направи особено впечатление на тълпата; то бе съставено като за случая — ще рече, с припомняне навлизането на Исуса в Йерусалим, с пищни думи за духовното сродяване на пастир и паство, с „твоето неуморно старание, за да извлечеш нашите еднокръвни братя от тинята на заблуждението, в което фанариотската небрежливост, или по-добре да кажа, тяхната адска злоба ги беше втикнала“. Да, речта бавно-бавно бе започнала да се сгъстява, да става по-„пиперлия“, ала това бе все още слабо като за сливналии — повечето от тях отдавна бяха зачертали в съзнанието си лютата нявга борба с гръцкото духовенство, та припомнянето й им звучеше почти наравно с евангелския разказ за сина Божи в Йерусалим. Но някак неусетно словото на Планински-Чинтулов стигна до днешния ден и до онова, което „мирното“ сливенско паство очакваше от своя архиерей:
— … И тъй, повтарям, преосвященний владико, ти си наш, ти си между своите! Метни наоколо отеческите свои погледи и виж с каква любов, с каква синовна преданост е вперило очи към тебе събраното множество, погледни с каква алчност гледа да чуе от твоите пастирски уста нещо утешително за неговите надежди и нека се възрадва, о Господе, твоята душа…
Една дълга тръпка премина през хилядното множество — заговорило се бе за надеждата, пък именно тя, надеждата, бе най-дълбоко наранена през събитията от последните месеци. Планински-Чинтулов сигурно си даваха ясна сметка за това, понеже тъкмо надеждите и очакванията даваха същината на останалата част от речта:
— Много, твърде много очаква словесното стадо от своя архипастир! Всичките му надежди са възложени на него, много са страдущите от душевни недуги, които очакват от тебе изцеление: намират се много отпаднали духом, които се надяват на подкрепление! — И като че ли страхувайки се да не би духовният пастир да свърже въжделенията им само с олтара и амвона, продължаваше недвусмислено: — Ти ще се принудиш да излизаш пред княза и синовете человечески мира сего, за да закриляш пред тях отнетата и потъпкана невинност; ще се яви потребност да се явиш пред силните на земята, които като държат в ръцете си везните на правдата, много пъти мислят, че свято са изпълнили длъжността си само когато подобно някои нови кесареви наместници си умият ръцете пред народа и произнесат думите: невинен съм за кръвта на този праведник…