— Да, да — побърза да се присъедини Минков. — Нашите сливналии не са глупави и разбират от „тебе думам, дъще, сещай се, снахо“.
— Не съм съгласен, братя — упорито възрази Чинтулов. — Трябва да се бие не самарът, а магарето. Когато искаш да подбудиш някого да построи къща, ти го завеждаш да почерпи пример от къщата на Иван или Драган, а не от лехите им с чесън или марули. А ще бъде равно на чесъна и марулите, ако изкарам, че най-добрите учители на Сливен са пострадали заради църковната разпра или поради недоволство от платата.
— В зандана на Диарбекирската крепост вече е забита халката за врата на тогози безразсъдника — изсумтя поп Юрдан. И упрекът прозвуча малко смешно, защото идеше именно от него, най-безразсъдния не само от петимата, а може би в цял Сливен.
— Поне бъдете малко по-внимателен и, хм, по-иносказателен — примоли се владиката. — Дори един Левски е отишъл в Софийския конак предрешен като послушник, а не в хаджидимитровска куртка с ширити и с лъвче на калпака.
— Това обещавам — кимна Чинтулов. Но не обясни какво точно имаше предвид да стори.
Вездесъщата мълва навярно бе обадила на сливналии, че ще има нещо „по̀ така“, защото откак преди двадесетина години Сава Доброплодни въведе годишния заключителен изпит на училищата, Класното май не помнеше подобна навалица. Освен представителите на властта (беше почел изпита и лично Хайдар бей), целият духовен клир начело с митрополита, общинарите и всички родители, които искаха да разберат докъде е стигнал в науките „техният хубостник“, в двора на училището се тълпяха и мнозина други, разни ергенаши, калфи и чирачета, надошли именно за онова очаквано „по̀ така“.
И то не закъсня. Училищният хор изпя една подходяща за случая песен и заедно с последните звуци на стъпалата се изправи уважаваният от всички учител Добри Чинтулов. Изглеждаше по-тромав от всякога, присвитите му очи се взираха безпомощно през дебелите стъкла на очилата, фесът му, сякаш погрешно купен по-голям номер, захлупваше главата му почти до ушите, ала никой не подхвърли дума на подбив, дори не се усмихна на комичната му фигура. А когато гласът му, ясен и звънлив, се извиси над множеството, всички до един зяпнаха към него като омаяни.
— Достопочитаемо събрание! — започна Чинтулов. — Всяка година днешният ден, празникът на святите върховни апостоли Петър и Павел, се е тържествувал с актът на годишните изпитания в учебните ни заведения; всяка година родолюбивите родители са гледали как милите им чада са се награждавали за трудовете и успехите, които са показали в продължение на цяла година.
След това встъпление, в което единствената по-щекотлива дума беше за родолюбието на родителите (училището тъй или иначе имаше предназначение да раздава знания, не и да създава родолюбци), учителят използува присъствието на митрополита, за да се прехвърли ловко на щастливо завършилата църковна борба:
— … Тазгодишното тържество — каза той — се извършва не само помежду ни, както досега е бивало, но и пред пастир от родът ни, който заедно с нас милее за младото българско поколение; радува се за неговият умствен успех и нравствен напредък и е готов нищо да не пощади, но да жертва всичко, щото му иде отръки, за тяхната щастлива и благополучна бъдущност. Нека прочее въздадем благодарствени хваления на Провидението, което винаги слуша молбите на ония, които с вяра и любов прибягват към него.
А от Провидението му беше още по-лесно да премине на евангелското повеление „любите друг друга“, за да изтъкне, че именно любовта и съгласието са спомогнали да се стигне до успех в дълголетната борба за възстановяване на българската църква. И продължи:
— Да! Само една народна любов, само едно твърдо и постоянно съгласие и единодушие има тази могуществена сила, щото народът ни да си остане непокътнат и неповреден в целостта си.
И сякаш за да не даде възможност някой да се усъмни в онзи истински смисъл, който влагаше в думите си, Добри Чинтулов пое дъх и произнесе отчетливо:
— Делото на българския народ не е завършено с разрешението на църковния въпрос. Любовта и съгласието са необходими вече за друго, още по-велико дело…
Навалицата отначало се стъписа от тези дръзки думи, после в един миг зажужа като кошер. Чуха се несмели провиквания „Вярно е!“ и „Да живей!“, един младежки глас — по-късно се разбра, че е принадлежал на Стефан Серткостов — се извиси над неразбираемата гълчава:
— И великото дело вече чука на вратата, господин учителю!…