Викред изблъска стареца към едно още голо дърво край пътя, изкривено на една страна от вечните балкански хали.
— Метнете едно въже на този клон! — заповяда.
Не беше още свършил, когато Ниязи вече бе метнал въжето на клона и сръчно правеше клуп в свободния му край.
— Ще позволите ли да се помоля? — хрипкаво каза дядо Серафим, като се насилваше да прикрие страха си. — Така го изисква вярата ни.
— Да ти пикая аз на вярата — изграчи в лицето му Ниязи. — Идвай тук, стар пръч! Ако не си правил зулуми и не си пощипвал много булките при изповедите, твоят Господ ще те приеме и без молитва.
Владиката се подчини, смирено свали калимавката си и разкопча яката на расото. Обаче в същото време Али, онзи, който в лицето на пленника бе познал митрополита на Сливен, се приведе към главатаря на шайката и му зашепна оживено:
— Не постъпваш умно, Викред Балабан. Чернокапецът е назначен с ираде на султана, а през ден е коляно до коляно с мютесарифа. За гибелта на такъв човек няма да ни се размине бадева. Ще ни изловят и заради този дръглив старец до един ще омажем въжето. Пък и… Пък и в конака комай знаят кои ербап мъже шетат из тези балкани…
Разумът и по̀казният гняв се сблъскаха в душата на Викред и разумът — по-скоро простата сметка — надви. И наистина имаше ли смисъл да си заложат главите само за това, че карабашът излезе фукара? Все пак за да не се окаже съвсем с плещи на земята, той отмени решението си само наполовина:
— Свали въжето, Ниязи — рече. — Ще му оставим живота, но ще му теглим един хубав пердах. Нека научи, че когато се минава по тези места, трябва да се носят алтъни, а не пробити бешлици.
Ниязи се подчини, като не криеше недоволството си. Освободи въжето от клона и с него върза ръцете на стареца о ствола на дървото; върза ги по-ниско, та пленникът ще не ще трябваше да стои поприведен.
— Двайсет тояги на голо! — отсъди Викред Балабан.
Сега напред избърза Реза. Чевръсто запърши расото на стареца и не свали, а с нетърпеливи пръсти съдра гащите му. Поруменя, очите му засвяткаха — Реза беше от онези, които изпитват нечестиво вълнение от мъжката плът.
— Защо ще мъчим чернокапеца, Викред Балабан? — прегракнало рече той. — Вместо двайсетте тояги да му тегля аз едно кересте — хем по̀ ще ни запомни, хем ще го е срам да разкаже в конака що му се е случило, хем пък… може и да му се услади…
Неколцина се изкискаха мръсно, не остана назад и Викред.
— Предпочитам боя! — вече с нескрит ужас се провикна владиката.
— Карай, Реза — съгласи се главатарят. — Карабашът е твой.
Сякаш страхувайки се да не се отметне от думата си, Реза бързо-бързо развърза учкура на шалварите си и…
… И в този момент екна залп от няколко пушки. Изглежда, че онези, които бяха стреляли, ги биваше в нишанджийството, понеже в същия миг Викред Балабан и Ниязи се захлупиха по очи и заритаха в пръстта, Реза се повали на една страна и както беше със свлечени шалвари, запълзя накриво към отсрещната страна на пътя. Останалите дори не помислиха да си премерят силите с неочакваните си врагове, а с все сили хукнаха надолу по пътя. Подире им в нестройна стрелба гръмнаха няколко пищова, но не се видя куршумите да застигнаха някого от бегълците.
Около половин минута нищо не се случи — очевидно освободителите изчакваха да разберат дали шайкаджиите няма да се организират за насрещен напад. Викред и Ниязи вече не помръдваха, единственият шум идеше от Реза, който се влачеше по-надолу; от простреляния му хълбок оставаше червена ивица по отъпканата пръст на пътя. После иззад мършавите шубраци по нанагорнището се показаха петима мъже с пушки и пищови в ръце. Дрехите и калпаците им издаваха, че са българи.
Все още оглеждайки се предпазливо, те слязоха надолу. Единият дръпна расото на дядо Серафим и закри разголените му задни части, сетне с един удар на калъча си разсече въжето около дланите му. Другите наобиколиха двамата убити, с крак ги обърнаха по гръб.
— Викред Балабан — произнесе някой. — Дясната ръка на козосмоденските катили Руфи Сезгин и Юксел бей.
Онзи, към когото всъщност се обръщаше, не отговори веднага.
Приведе се, измъкна револвера на убития Викред, запрегна ударника и стреля почти без да се прицелва. И този изстрел бе краят на Реза; пред своя аллах той се представи така, както беше — със свлечени и събрани като букаи около глезените шалвари…