— В решението ти виждам пръст Божи — прекъсна го старецът. — Иначе кой щеше да ме избави от гаврите на гъжвалиите?
Още приказваха и се помайваха, когато хайдутите от четицата, изпълнили възложената им работа, ги наобиколиха. Дядо Серафим се осведоми за коларя. Да, извадили му куршума и го превързали с гъба пърхавица и благ мехлем; положително щял „да прескочи трапа“, но доста трябвало да полежи, пък за отвеждането на кочията до Сливен и дума не можело да става.
— За това не ме е грижа — каза старият човек. — Не съм отраснал в царски палати — ръката ми от ей толчав се е научила да държи дизгините. — После запита: — Вие, юнаци, ме спасихте от позор, пък позора аз виждам по-страшен и от смъртта. Как да ви се отплатя?
— Тъй като не можеш да ни изповядаш и причастиш, твое преподобие, ще сме благодарни поне на един благослов — отговори за всичките Стоил войвода. — Хванали сме „кривото хоро“ за хаир народен и за закрила на сиротини и клети дечица…
— … на митрополити също — шеговито вметна дядо Серафим.
— … и наистина можем да се похвалим, че много добро сме сторили. Но нашето добро, свети отче, преминава през зло. — Стоил многозначително потупа силяхлъка си, а с очи показа на трите трупа, които още лежаха там, където ги бе застигнала смъртта. — С такива злодеи имаме работа, при които проповеди не помагат. И затуй доста кръв — човешка кръв! — сме пролели по пътя си. А с нея хем се гордеем, хем като християни се срамуваме.
Владиката понечи да каже нещо, но се въздържа. Откачи кръста от шията си и застана пред строените в редица хайдути. И така там, в криволиците на планинския път, отслужи нещо като кратка литургия, после един по един благослови здравеняците пред себе си, а те смирено целуваха кръста и десницата му.
— Ти, дядо владика, комай щеше да кажеш нещо, пък се въздържа, преглътна го — рече Кара Георги, докато митрополитът надяваше пак кръста през врата си.
— Наистина исках да го преглътна, но хайде, нека не остава нищо скрито-покрито между нас, юнаци. — Старецът поразмисли, явно подбираше думите си. — Свята е вашата длъжност, юнаци, но някак си се е разминала с времето. То е като да постиш и тримираш, когато всичкото християнство вече е отговяло…
— Не те разбрах добре, преподобни отче — каза Рангел; произнесе го уж така, равно и кротко, но се усещаше, че отвъд думите и почтителния глас се таи неизречена обида.
— Исках да кажа, че времето на народните закрилници и народните отмъстители невям е отминало. Било е то в годините на Индже Стоян и Злати Кокарчоолу, на Кара Танас и Генчо Къргов, на Димитра Калъчлията и Пею Буюклията, донякъде също на Панайот Хитов и Филип Тотя. Но същото това неумолимо време е обърнало вече тази страница, момчета. Днес, в лято от Христа хилядо осемстотин седемдесет и пето, да се следва друма на вехтите войводи, туй е все едно срещу пушките и топовете на турчина да се въоръжаваш с копия и стрели като в столетията на злочесто погиналата наша царщина.
— Щом тази страница е обърната, твое преподобие — засегнато се обади войводата, — ти навярно ще можеш да ни подскажеш и другата, която сега е отворена.
— Аз ще ви дам само един пример, пък вие сами ще разберете, щото мисля за новата страница — примирително отговори митрополитът. — Откакто агаряните са погазили хубавата ни татковина, нашият народ е дал безброй мъченици за Христовата вяра. Георги Софийски, Никола Севлиевски, онова момче Димитър от Сливен, преди петдесетина години предпочело смъртта, но не се отрекло от Христа… Кой може да ги изреди. Сетне обаче дойде мъченик от друга кройка, котленецът Неофит Бозвелията, който въздигна глас не за единична саможертва, а за всенародна борба за чисто наша — българска и християнска — църква. Последваха го още мнозина други, от Илариона Макариополски в Цариград до скромния селски поп и общинаря. Също като старите великомъченици не един и не двама заплатиха с живота си или изтляха в злочесто заточение, ала… Е, знаете, що постигна българинът-християнин, няма защо да ви го предъвквам. Пък покрай самостойната църква и екзархията придоби и друго: признанието, че ние не сме рум-миллет, а булгар-миллет. Е, това е, щото исках да ви кажа. — Той се усмихна кротко. — Какво, юнаци? Да не станахте пишман, че избавихте от беда дядо си владика?