За пръв път днес тя вдигна очи. В тях можеше да се прочете искрено изумление. „А може би и малко възхита?“ — запита се беят.
— Не е изречено, мютесариф ефенди — каза жената и с мълчалив поздрав го заобиколи и заситни надолу по улицата.
Той я изпрати с поглед — отначало лаком, почти похотлив, после засмян и с нещо като възторг в зениците. Защото Хайдар бей се любуваше — вече не толкова на красивата жена, а на себе си. Да, също и това — великодушието и уважението към жените — беше черта на мютесарифа на утрешния ден!
Още продължаваше да се усмихва доволно, когато влезе в конака, и насреща му се изстъпи мюдюринът Мустафа ага. Хайдар бей го познаваше отдавна, та му беше ясно, че когато това четвъртито и плоско като тепсия лице с провиснали бузи и торбички под очите внезапно изрази оживление, сигурно ще да се е случило нещо твърде необичайно, за да го извади от вечната му вялост и безметежно живуркане. Каза си това беят и не се излъга — едва се поздравиха и Мустафа ага му зашепна оживено: дошли са представители на раята…
— На „раята“ ли? — сухо го прекъсна мютесарифът.
— Е, не де, на християнската община — поправи се агата. И продължи. Още рано-рано в конака цъфнали трима от най-важните сливенски християни. Водел ги лично владиката им Серафим, а останалите двамина били щурият като луда крава поп Юрдан и членът на меджлиса Панайот Минков. Настояли да разговарят лично с мютесарифа, ама каквито били намусени и тържествени, от един час път можело да се усети, че идват за скандали и разправии, не за приятелска лакърдия.
— Ако сме чисти пред съвестта си — каза многозначително Хайдар бей, — няма защо да се боим от скандали. Доведи ги в одаята ми.
Едва се бе настанил до масата си, когато Мустафа ага въведе делегацията. Наистина бяха мрачни и подчертано церемониални, настроени настъпателно и като за люта битка — да се чудиш откъде човек като мюдюрина извади толкоз наблюдателност. Преструвайки се на сляп за състоянието им, Хайдар бей стана да ги посрещне, ръкува се с тримата и ги настани на миндерлика до прозореца. Без да чака покана, при отсрещната страна се разположи Мустафа ага и кръстоса крака под себе си.
— По едно кафе, ефендилер? — с разоръжаваща любезност предложи домакинът.
Кафето и дългото табиетлийско сърбане бяха неписан, но задължителен ритуал на мюсюлманското гостоприемство, който между другото служеше да се стопят първоначалните ледове. Гостите не можеше да не го знаят, но въпреки това владиката рязко отказа от името на тримата — още един знак, че разговорът, който предстоеше, наистина нямаше да прилича на дружелюбен лафмухабет. Без да променя изражението и тона си, мютесарифът ги подкани:
— Тогава може би ще кажете какво ви е довело тук по ранен час?
— Търсим справедливост, мютесариф ефенди — със същата острота каза дядо Серафим. А поп Юрдан уточни:
— Справедливост и възмездие! Възмездие според вашия, турския закон. — И добави уж на себе си: — Освен ако не искате да си го получим ние тъй, както можем и както си знаем…
Хайдар бей ги изгледа един по един. Разбираше, че за да се стигне до такива дръзки, почти заплашителни думи, трябва да се бе случило нещо действително извън всякакъв ред и законност, но в същото време сметна за необходимо да покаже на тези хора, че той не е човекът, на когото могат да говорят отвисоко, като на махленски хлапак. И не само заради длъжността и поста му, а и за онова, което носеше под феса си. Той разпери ръце и каза снизходително:
— Аз, грешен човек, си представях, ефендилер, че когато някой се жалва от някого или нещо, първом излага жалбата си, пък едва сетне иска справедливост и възмездие според закона.
Забеляза, че този път ги улучи право в самочувствието им и това му достави удовлетворение.
Пръв от молителите се съвзе най-опитният — Панайот Минков:
— Забележката на негово превъзходителство е правилна — рече. И се обърна към митрополита: — Разкажете му, ваше високопреосвещенство.
— Да, да, разкажи му, дядо владика, пък тогаз пак ще си поприказваме за възмездие ли е работата или не — подкрепи го поп Юрдан.
И владиката разказа цялото тягостно и мръсно приключение, което беше преживял на връщане от Стара река. Придържаше се много точно към фактите и разказваше без украшателства и финтифлюшки, само за едно излъга съзнателно и преднамерено — каза, че е бил освободен от неколцина мюсюлмански ловци, които отказали да си съобщят имената. Когато разказваше за опита да бъде насилен, Мустафа ага се изкиска нечестиво и просташки, но един яростен поглед на Хайдар бей не само прекъсна като шамар през устата ненавременния му смях, но и го закова като с пирони о възглавницата на миндерлика. Дядо Серафим му поблагодари с кимване, после описа подробно избавлението си, разпознаването на двама от тримата убити и завръщането си в Сливен.