Луташе се Таша в безплодния спор със самата себе си и когато си тръгна, тя, улисана, направи нещо, което вече години избягваше — на път към къщи мина покрай кръчмата на Кунито Марока. За съжаление случи се точно същото, както преди пет-шест години. Като я зърнаха отдалече, разните пийнали ергенаши и коцкари се накачулиха един връз друг по оградката на пруста, някои й заподсвиркваха и зачиткаха, други я обсипаха с гнуснави подмятания. В първия миг Таша се поколеба да побегне назад, да се върне по стъпките си и да избиколи по по-далечния, но по-чист път покрай Гюлмязови. Веднага обаче се отказа — за да се постави над обидите и мръсните предложения, тя трябваше не да бяга, а да се придържа към поведението, което си бе изработила още след смъртта на Йосиф и свекъра си. Насили се да се престори на глуха, постара се да наложи върху лицето си маска на надменност и пренебрежение и продължи нататък, без да ускорява ход.
Но когато се изравни с кръчмата, стана нещо неочаквано. Изведнъж калните остроумия и подхвърлянията, в които изобилствуваше прякорът „Кокон Таша“, рязко секнаха и отстъпиха място на неясна гълчава. Без да извръща глава, жената погледна нататък с ъгълчетата на очите си. И мигом разбра всичко — един от младите мъже в кръчмата се бе възмутил от непристойните задявки и с голи юмруци и с яростен вик на устните се бе нахвърлил върху останалите. Въпреки бъркотията, настанала на пруста, Таша го позна. Беше Стефан Серткостов. „Свети Боже, ще го пребият!“ — каза си тя премаляло. И вероятно именно такава щеше да бъде съдбата на доблестния младеж. Защото през изминалите години Стефан бе възмъжал, източил се бе на ръст и снагата, и широките му плещи пращяха от сили, но що можеше да стори той, самин срещу двайсетина хаймани? Да, сигурно щяха да го пребият, и то именно заради нея. Но как да му помогне тя? Кого да му проводи на помощ? Ами че ако отиде да повика заптиета от конака, нали първата им работа ще е да я завлекат в някоя одая и…? Ех, преди години в същото това положение Всевишният изпрати до нея благия и решителен Бяно Абаджи. Да се случеше той отново тука, нямаше да остави в беда храбрия и честен момък. Но „да се случеше“ трябваше да стане чудо, пък вдовишката орис бе научила Таша, че Господ е свидлив във вършенето на чудеса…
Съзнавайки безсилието си, тя се прибра до в къщи така, както изобщо ходеше в последните години — курназ и с вдигнато чело. Ала щом затвори дворната порта зад себе си, от привидното й самочувствие не остана и следа. Облегна гръб о дувара и затвори очи. В този момент не беше нито одумваната Кокон Таша, нито онази сербез сливенка, която с вирната глава крачеше по улиците и стъгдите, недосегаема за хулите и гнусотиите — тази, потърсилата опора в дувара, бе само една обикновена слаба жена, на която очите смъдяха от напиращите в тях сълзи. Таша събра всичките си сили и преглътна сълзите: пред децата си тя изграждаше за себе си образ на корава по дух и непреклонна пред житейските трудности майка, с който разплаканите очи никак не се „вързваха“.
Още прекосяваше двора, когато Иринка и Нойко изтичаха срещу нея, прегърнаха я. Тя ги целуна по косиците и заедно с тях влезе в къщата. Огледа се придирчиво. И остана доволна — въпреки само на осем годинки, Иринка бе ошетала всичко в дома, затоплила бе манджа за себе си и за братчето си, после бе измила булашика, та и хаета, и собите светеха от чистота. Таша похвали децата, после смени дрехите си с катадневни и се залови за обичайната си работа: да препере едно-друго, да наготви за утре, да закърпи разпраните през дневните лудории потурки на Нойко… По-късно вечеряха, Таша ги нагледа, докато се измиха и легнаха, пък чакайки да заспят, се приведе над тафтяната рокля, която й бе поръчана от госпожа Саръиванова. Поработи половин-един час, а когато децата заспаха, оправи завивките им и безшумно излезе от собата.
Настанал бе онзи час от денонощието, който — единствен — Таша посвещаваше на самата себе си. Загърна се в една полушубка от протрити агнешки кожи, която Бог знае откога се въртеше из долапите на къщата (тя дори не подозираше, че в младите си години нея си я бе шил Димитраки чорбаджи, дядото на нейния загинал съпруг Йосиф), изнесе едно трикрако скемле на чардака и се сгуши до оградката, загледана в редките звездици на студеното мартенско небе. Спотаи се така, радостна от самотата си, усещаше как умората се оцежда от тялото й, а пред вътрешния й поглед се заизреждаха картини от изминалия ден — срещата й с Хайдар бей, десетте часа с игла в ръка у госпожа Кортеза, сквернословията на онези земпарета от кръчмата на Кунито Марока, благородната намеса на Стефан Серткостов… Превъртяваха се всички тези сцени в съзнанието й, но странно — мисълта й се задържа само върху едного, за когото само за секунда си бе спомнила: Бяно Абаджи. И се засрами: уж сама го бе помолила да й бъде не роден, но като истински баща, пък последен път го бе навестила по Коледа, когато му занесе риза, пешкир и няколко пахарки топла гозба. Неуважението беше непростимо дори в собствените й очи и тя си даде дума още на утрото да отиде при него, да го нагледа и да почисти къщата му като за приближаващия Великден… Зер хубава дъщеря се бе показала тя, няма какво да се каже!