Може би щеше още дълго да премисля и се кори по този начин, ако ненадейно откъм улицата не долетя един леко фъфлещ мъжки глас:
— Кокон Таша!… Чуваш ли ме, Кокон Таша?… Я отвори, пиле шарено, да посрещнеш скъпи гости!…
А друг, прегракнал от пиене, побърза да й поясни:
— Осмина сме, Таша. Таман ще ти стигнем за тази нощ…
Дружен кикот иззад портата й показа, че злодумникът навярно не лъжеше за броя на онези, които проявяваха охота да изкарат нощта с нея. За младата жена не беше трудно да си представи онова, което се бе случило тази вечер. След като бяха набили младия Стефан, защитника й, тези пийнали пройдохи се бяха почувствували герои и бяха продължили да се наливат, за да ознаменуват „подвига“ си. И навярно целият им гаден разговор се бе въртял около тях двамата, жертвите на юмруците и на мръсните им задявки — Стефан Серткостов и нея, „Кокон Таша“. И когато се бяха налели достатъчно, дощяло им се бе да подновят недостойната си забава. Разбира се, на тях и през ум не е минало да потърсят Стефан, за да досмажат онова, което още е останало здраво и читаво у него — Серт Коста и синовете му минаваха за хора, които не си поплюват… Но затова пък вдовицата Таша беше беззащитна и напълно подходяща за кощунствата им. И ето ги пред портата й…
Докато онези продължаваха неприличните си подмятания, Таша мислеше бързо. Естествено, тя можеше да се шмугне тихичко в къщата и там да дочака разотиването им — колкото и да бяха пияни, жената не допущаше да бастисат дома й и да я насилят пред очите на децата й. Но това сега й се виждаше малко и недостатъчно — в нея се бе събудила кръвта на Нойко Завераджията. Пък и ако ги оставеше, тези непрокопсаници кой знае докога щяха да крещят от улицата и от съседната градина на Ганка Увичката, та да я направят за резил пред махалата, че и пред Иринка и Нойко, ако се събудят.
Жената поразмисли кратко, но трескаво. И скоро взе решение — може би не най-разумното, но което най допадаше на сегашното й състояние. Не крадешком, а открито и явно влезе в одаята, запали един фенер, после порови в долапа до вратата и изпод чергите и губерите извади пищова с посребрения тепелик, който имаше още от свекъра си. Затегна кондака, сетне с пищова в едната ръка и с фенера в другата тръгна към портата. Отвън се чуха радостни викове и приказки от рода на „Кандиса бе, ще се облажим тази вечер!…“ Като стигна до вратата, Таша мушна пищова под колана на фустата си и със свободната си ръка отключи, вдигна джугата, изтегли гредата и отвори. Насреща й се облещиха няколко олигавени мъжки лица. Тя ги изгледа студено и докато тайничко измъкваше пищова, попита с насилено спокойствие:
— Кой ще бъде пръв?
Те се сборичкаха.
— Аз…, аз… — Докато надделя един (по-късно Таша щеше да научи, че се казвал Прокоп, живеел в Мангърската и минавал за „турско ухо“), който се самоизтъкна: — Нали аз дадох акъл да дойдем…
Той прекрачи портата, а в същото време Таша се обърна към останалите:
— Вие стойте тук — каза. — Няма да се забавя и ще ви викам един по един.
И с тези думи извади пищова и го насочи с нетрепваща ръка към челото на нетърпеливия похотливец. Само в един миг смеховете секнаха.
— Господи, тя била въоръжена!… — прошепна някой, внезапно изтрезнял от вида на оръжието.
— И имам по един запрегнат пищов за всекиго от вас — храбро излъга тя. — Обещавам утре да проводя хабер на домашните ви, да дойдат да ви приберат като за опело…
Щеше може би да продължи още, но пияниците не й дадоха време: пръв Прокоп духна през вратата, останалите го последваха презглава — просто да се чудиш откъде се намери толкова сила и бързина в несигурните им крака…
Таша погледна наляво и надясно по улицата, докато осмината изчезнаха в тъмното, след това заключи пак вратата, върна се в дома, разпрегна кондака и прибра отново пищова. После тя, желязната потомка на Нойко Завераджията, която току-що се бе справила сама с осем здрави мъже, излезе пак на хаета, отпусна се тежко на скемлето, захлупи лице в шепите си и се разрида неудържимо.