— Обещаваш ли, дъще?
В очите на жената грейнаха още две благодарствени сълзи.
— Обещавам — кимна.
— И ще го направиш без подсещания и подкани?
— Само ще ти кажа, че оттатък е станало вече нетърпимо. И ще се ослушвам дали ще подновиш поканата си.
Той не каза нищо, само махна ръка с кротко възмущение.
След минута, запретнала ръкавите на ризата си, Таша вече стягаше къщата като за Възкресение.
4.
Задъха се и спря да почине — започнал бе да се изморява дори от двадесетина стъпала. И докато успокояваше дишането си, откъм метоха достигнаха до ушите му познати гласове.
— Ако слушате мене — казваше поп Юрдан, — туй си беше ачик упрек. Баби сме станали ние, сливналии, и Хайдар бей ни го рече право в очите.
— Не беше упрек, а похвала — възрази Панайот Минков.
— Упрек!
— Похвала. Кой турчин, при това мютесариф, ще упреква българите за това, че не се бунтуват против султана?
— Хайде, стига! — подкани ги гласът на Русчо Миркович. — Вместо да се наддумвате, по-добре разправете всичко поред.
Може би сега беше моментът, когато Йоргаки чорбаджи следваше да влезе при общинарите. Следваше, но не го направи, а продължи да подслушва откъм стълбите; по-късно вечерта щеше да си каже, че инстинктивно е избягнал да бъде там, където се говореше за бунтарство и за представители на властта — за един кмет в такива случаи е най-лесно да се окаже между чука и наковалнята.
Не влезе и само след минути се похвали за това — когато чу от устата на поп Юрдан за гаврата, на която е бил подложен владиката. Защото нали точно в подобен случай най подобаваше на главата на църковната община да се яви при мютесарифа, пък ако трябва и при великия везир и да удари с пестник о масата? „Хайде — рече си по Пилатовски, — нека този път други да вадят кестените от огъня…“ Повече се размисли, когато изслуша и подробния разказ за делегацията на тримата при Хайдар бей. Че Мехмед Хайдар щеше да изпълни обещанието си и да предприеме нещо срещу двамата козосмоденски чапкъни, в това Йоргаки не се съмняваше. Точно както не се съмняваше и в другото — че каквото и да предприемеше властта, щеше да бъде преливане от пусто в празно. Повече го озадачи другото: защо аджеба мютесарифът си е дал труд така подробно да осведомява българите за разните тайни централни комитети? Какво е искал да им подскаже с това? Запита се: ако той самият бе придружил митрополита за поднасяне на справедливата жалба и чуеше тези приказки на Хайдар бей, как, по какъв начин трябваше да ги възприеме? Да се престори, че за пръв път чува думата „революционен комитет“? Или да се затюхка, че хъшлаците във Влашко пак са си плюли на ръцете да подпалят чергата на султана? Човек със странните разбирания на Хайдар бей нямаше ли в отговор да запокити я укор, я подигравка в лицето му?
Още се питаше всичко това, когато през вратата чу поп Юрдан да негодува съвсем посвоему:
— Разбирате ли бе, хора българи? Отечестволюбците от всички краища на татковината ни отново се стягат да натикат робската верига в задника на Абдул Азиза, само ние, сливналии, се намерихме да спим в такъв час!
Пък му възрази не друг, а Никола Феслията:
— Не съм сигурен, че и нашите хайдамаци чак толкова спят, дядо попе. Шушукат те по кьошетата и кроят нещо, таман колкото да стоварят нови бели връз главите ни. Или мислите, че ония, от централния им комитет в Букурещ, не са пратили хабер първо на тукашните хайдутяги?
Като изслуша и това, Йоргаки Чорбаджи с крадливи стъпки се спусна по стълбата и забърза към къщи. Кой знае защо, ала имаше чувството, че се е избавил от някаква преголяма неприятност.
Половин час по-късно той вече бе седнал до софрата на вечеря със сина си Димитър. И както винаги Тенинка им прислужваше, обаче не споделяше трапезата им; дразнеше се от поведението й Йоргаки, но то си беше стара работа, отдавна вече не повдигаше дума за нея. И вместо това разказа, каквото беше научил.
— Две неща ме учудват — замислено продума Димитър, след като го изслуша. — Когато е извършена такава скверност над дядо владика, защо той не е взел тебе, кмета, със себе си, отивайки да се жалва пред мютесарифа, а е избрал секретаря на общината и един обикновен свещеник? И другото: какви са били подбудите ти да се измъкнеш като тат, когато си научил за случката, вместо да вземеш всичко в ръцете си?