— Второто трябва да ти обясни първото, бате — обади се Тенинка; това беше от редките случаи, когато тя се намесваше в разговора им. И както винаги — само колкото да ухапе него, баща си.
— Я стига сте се заяждали! — бутна настрана паницата си Йоргаки. Каза го по-серт, отколкото всъщност го чувствуваше — искаше му се зад по̀казната строгост да прикрие, че думите на децата му го бяха засегнали. — Имаме къде-къде по-важно нещо за разговор.
— Например?
— Ами например туй, Димитре, че може би нашите хаидутяги наистина да не са чужди на подкокоросванията на разните букурещки безделници. И може да подпалят такъв пожар в хубавия ни Сливен, дето да изпепели и суровото наред със сухото. Малко ли ти се вижда?
— А на тебе не ти ли се вижда, че ако един кмет е наистина глава на българите и християните в град като нашия, той трябва да е начело на недоволниците от робията, вместо…
— Робията!… Робията!… — кресна бащата вече със съвсем непресторен гняв. — Бръмбари имате вие с Тенинка в главите си, не мозък! Робията!… Къде я усетихте вие двамата тази робия бе? В катадневен боб на софрата ли? Или в кръпки на дирниците? Или може би в неуважение на турци и българи? От такава робия ли се жалвате?
Очакваше да ги е размазал с острия си език. Но вместо това Димитър отговори спокойно:
— Щом разсъждаваш по този начин, тате, нищо чудно, че дядо Серафим не те е потърсил за придружник при мютесарифа…
А Тенинка, неговата тайна и явна слабост, доля масло в огъня:
— Туй е все едно да поканеше Келеш Осман. Или оня баш разбойник Али Байрактар. При това те поне са турци, приляга им да…
И в този момент бащата не издържа, все едно че нещо се скъса в него. Той викна с цяло гърло:
— Млък!… Под моя покрив не позволявам таквиз приказки!
И най-страшното беше, дето си даваше сметка, че вика, защото не можеше да ги надвие с думи — в съжденията и в сблъсъка на мировъзренията той се бе оказал отдолу. И за да не позволи да бъде затиснат повторно, Йоргаки с неочаквана за самия него пъргавина скочи от скемлето, излезе и яростно хлопна вратата зад себе си. Затвори се в одаята си и се тръшна с дрехите на одъра. Не беше пияница, пък в тази минута имаше охота само за едно: да пие, да пие, да пие, докато удави във вино всичката горчилка, натрупана в душата му през последния час…
Стилияна проследи пътя му — никой по-добре от нея не познаваше шумовете в къщата. Когато чу как одърът изскърца под него, прекрачи до софрата и зае мястото срещу Димитър.
— За едно нещо общинарите положително са били прави, бате — продума замислено. — Не мога да си представя, че в Българско ще се готви буна, пък нашият Сливен ще е оставен настрана от работата.
— И да се гласи нещо в Сливен, не е стигнало до моите уши — с нотка на печал каза Димитър. — Моето положение тук е едно никакво, Стилиянке. Никой не ми е запокитвал лоша дума в лицето, дори Левски ми се доверяваше, пък… Абе какво да ти обяснявам: народните дейци хем ме имат за свой, хем за не съвсем свой. И са прави: името и постъпките на тате тегнат връз мене.
Тя го изгледа продължително. И го съжали: добър и честен човек беше Димитър, ала страдаше от притеснителност и от липса на предприемчивост. Такива хора са полезни, ала само когато друг ги ръководи. Младата жена стисна юмруци — какво пък, защо тя, доброволната отшелница, да не си изпита силите да стане онзи ръководител, от който се нуждаеше брат й?
— Името и постъпките на тате тегнат върху двама ни. Туй е орис, не можем го промени. Ала тази орис ни налага друго: ако искаме да не сме извън народните дела, не бива да чакаме народните дела да ни намерят, а трябва ние да потърсим народните дела. И онези, които ги кроят и сътворяват с ръцете си.
— Хубаво го каза. Ама хайде намери ги народните дела, де! Комитетите са тайни не само по име, а и…
За известно време двамата се умълчаха. Мартенският здрач изпълзя иззад шкафове и миндерлъци и се настани между тях. Младата жена не обичаше тъмнината, но специално сега й беше благодарна: надяваше се тя да скрие безпомощността, която усещаше изписана върху лицето си. Защото лесно се изричат големи думи като нейните одеве, ала друго е, когато речеш да ги осъществиш. Как става това да издириш водителите на бунтарите и да им предложиш силата, че и живота си? Можеш ли да тръгнеш като телалин и да ги призоваваш от кръстовищата на града? Ех, да беше жив братовчедът Анастас (тя мислеше за тъй рано поминалия се Анастас хаджи Добрев), тези трудности нямаше да съществуват. Но сега?