— Сякаш се досещам на коя врата да почукам — наруши мълчанието Стилияна. — И то с двояка цел: да попитам що се върши в Сливен и да заявя, че на Димитър и Стилияна Георгакеви може да се разчита… наспроти теготата на бащиното им име…
Той я стрелна с очи.
— Какво си намислила да сториш?
— Има един човек в града ни, който няма да побие байрак на Куш-бунар или с пушка в ръка да прескача шубраките, но когото народните дейци никога няма да пренебрегнат за каквото и да е… както нас с тебе например. Даскал Добри Чинтулов. Той положително ще знае, щото се готви подмолно в Сливен, и ще може да каже където трябва и каквото трябва за децата на Йоргаки чорбаджи.
— А защо си сигурна, че ще се издаде пред дъщерята на същия този Йоргаки чорбаджи?
— Някога бяхме първи дружки с Анастасия, жена му. Впрочем и със Златина Евтимова също. Златина потъна вдън земя. Откакто пък Анастасия се омъжи, пътищата ни се раздалечиха, ала тя не може да е забравила що за човек съм и на кой господ се кланям. И ще отключи, вярвам, катинара на мъжовото си недоверие.
Димитър поразмисли, после сви рамене:
— Ами опитай. С люде като Чинтулови по-добре може да стане, по-лошо — не може.
… На другата сутрин към часа девет по европейски Стилияна вече чукаше на портата на Чинтулови. Само тя си знаеше онова, което преживяваше в този момент. Ами ако Анастасия хлопнеше вратата пред носа й? Ако й напомнеше зулумите, вършени вече десетилетия от баща й (жертва на някои от тях бе станали сам Добри Чинтулов) и й посочеше пътя надолу? Понеже едно е дружба между девойчета, за които най-голямото преживяване е някой пламенен поглед на ерген или подхвърлено писъмце, съвсем друго — срещата между две зрели жени, на които животът бе отредил напълно противоположни пътища.
За щастие още с отварянето на вратата се разбра, че всичките й опасения са били неоснователни — Анастасия я посрещна така мило и сърдечно, сякаш всеки ден през изминалите двадесет години те бяха прекарвали заедно. Както в детството… Окуражена от топлотата на приема, напук на неписаните правила на гостуването и гостоприемството Стилияна набързо приключи с общите приказки и разказа същинската цел на посещението си. Дори и да се изненада, Анастасия с нищо не го показа: „Така е, когато си споделяла променчивата съдба на един Чинтулов!“ — с малко завист помисли гостенката. А в това време приятелката й предложи:
— Няма нужда да го предъвкваме на два пъти. Хайде да те водя при Добри, той ще те разбере по-хубаво от мене.
— Как? — смаяно рече Стилияна. — Мигар господин Чинтулов е тука?
Наистина беше за смайване — къде се е чуло и видяло в светъл божи делник един сливналия да бездействува в дома си? Стопанката навярно прочете мислите й. И светлото й лице сякаш се ослани.
— Очите му от ден на ден отиват към лошо — обясни Анастасия. — И за да ги пести, прескача до школото само за часовете си. Ела!
Когато в безсънната нощ се готвеше за това гостуване, Стилияна стигаше само до разговора с нявгашната си приятелка. И сега се стъписа: мисълта, че тя, почти неуката, ще застане очи в очи пред човек като Добри Чинтулов, я плашеше. Но вече нямаше място за отстъпление. И тя с израз на обречена тръгна подир стъпките на домакинята.
Оказа се, че страховете й са били напразни — Добри Чинтулов я посрещна не само просто и естествено, но и с нещо такова предразполагащо, сякаш отдавна я бе очаквал. Анастасия каза две-три думи, колкото да се подеме разговорът, сетне отиде уж за сладко, а всъщност да ги остави сами. Стилияна с неочаквана за нея свобода разказа за онова, което я бе довело тук. Учителят я слушаше, без да я прекъсва; на пръв поглед изглеждаше, сякаш цялото му внимание е съсредоточено в играта с ланеца на часовника му, но младата жена усещаше, че той не изпуща нито една дума от разказа й.
— Вие с Димитър сте по-мнителни, отколкото е оправдано — рече Чинтулов, когато тя свърши. — И докато за вас, госпожице, като човек по-настрана от света това горе-долу е обяснимо, не е същото за брат ви. Мигар за толкова години не е разбрал, че за сливенските патриоти той е народният учител Димитър Георгакев, а не синът на кмета Йоргаки чорбаджи?
Стилияна понечи да каже какво мисли за характера на брат си, но се въздържа, предпочете да му го спести. И вместо това отговори:
— Да, но ето че патриотите отново се стягат за нещо свято, а народният учител Димитър Георгакев съзнателно е държан настрана.