Стилияна забеляза, как ситни бръчици набраздиха високото му изпъкнало чело. Въпросът очевидно го бе затруднил.
— Със срам трябва да призная, че ако се готви нещо в Сливен, аз не съм от посветените.
— Срам? — обади се Стилияна. — Защо срам, господин Желязков?
— Защото, ако беше жив баща ми, той положително щеше да бъде от посветените… дори и сто лазарника да тежаха върху гърба му. Вярно, хората не се крият от мене, но и не се доверяват тъй, както се доверяваха нему. Е, ако се върне Михаил Икономов, както се говори, тогаз невям по̀ ще съм осведомен, но сега…
— Ще рече — тъжно произнесе Стилияна, като се обръщаше към приятелката си, — двамата с брат ми пак ударихме на камък…
Иванчо Желязков внезапно се пооживи:
— Питая дълбоко уважение към вас и Димитра Георгакев, госпожице. И разбирам чувствата, които ви терзаят. Сега ми хрумна, че заради уважението ми и заради вашите чувства все пак мога да сторя нещо.
— Какво, бате? — поощри го Анастасия.
— Да говоря с едного, който, вярвам, със сигурност ще знае гласи ли се нещо в Сливен или не. И ако се гласи, ще го придумам в комитета да не слагат на една везна Йоргаки чорбаджи и децата му. Не, не, не питайте към кого ще се обърна — това е негова тайна, не моя. Аз само обещавам, че най-много до ден-два ще го намеря и ще говоря с него. И сетне чрез сестра ми ще обадя наученото вам, госпожице Георгакева, или направо на даскал Димитър, ние се имаме с него.
Стилияна се поколеба — нравите все още не позволяваха жена да се ръкува с чужд мъж, особено пък ако тази жена, дори и да е на години, е неомъжена. Но после си отговори сама: а мигар самото й идване тук бе допустимо от нравите? И като надви смущението си, тя подаде ръка. Иванчо Желязков я стисна силно, по мъжки.
5.
Иванчо Желязков се изненада: откъде ли се е намерил по никое време тук, на Асеновския боаз, един турски офицер, при това сам, без охрана? Още си задаваше този въпрос, когато другият, изглежда, го забеляза, понеже спря да го дочака. И докато го приближаваше, Иванчо разпозна ситно къдравата брада и гърбавия нос на Хюсеин бей. От това изненадата му не намаля — какъв ли дявол ще да е накарал миралая на държавната фабрика да си остави работата и задълженията, за да тръгне на гезме по стръмнините на балканските пътеки? Беят очевидно си задаваше съвсем същия въпрос за него, защото, докато се здрависваха (точно така: здрависваха се по европейски, а не се поздравиха с теманета), в маслинените му очи можеше да се прочете искрено удивление. Ако останеше на Иванчо, навярно щеше да премълчи учудването си и да заприказва за времето или за ланския сняг. Потурченият арменец обаче се оказа по-искрен от него:
— Къде насам, Желязков челеби? — запита направо. — Не можех да си представя, че един виден сливенски търговец ще си зареже кантората в четвъртък следобед, времето на най-оживения алъш-вериш, и да излезе на разходка в планината…
— Съклет, миралай бей, само пусти съклет — храбро излъга Иванчо. — Преуморих ли се напоследък, или просто ме е стегнала шапката, ала…
— Имах честта да познавам баща ти. — В черната брада на арменеца грейнаха два реда ослепително бели зъби. — Как ли щеше да се сащиса той, Фабрикаджията, ако научеше, че синът му в светъл делник е излязъл да си разхожда съклета?
Търговията бе научила Иванчо Желязков на дипломатичност във воденето на разговорите. Благодарение на това той съумя хем да не замълчи, хем нищо да не отговори:
— Фабрикаджията щеше двойно да се сащиса — каза със смях, — ако разбереше, че в тази ненавременна разходка синът му е срещнал не друг, а неговия заместник във фабриката…
— А, моето той щеше да одобри. Саръиваноглу и съдружниците му са ни конкуренти, Желязков челеби. Нали знаете що значи думата конкуренти? Е, да, естествено, вече конкуренция има и при вас, базиргяните… Та човек трябва да следи какво вършат конкурентите, челеби.
Увлечени така в сладки приказки, двамата извървяха пътя до фабриката на „Саръиванов и Сие“. Вероятно ги бяха забелязали отдалече и бяха предупредили за тях, понеже едва приближиха до маазите в подножието, когато Кювлиев, разтопен от угодливост, почти изтича насреща им. Ах, как не бил уведомен отнапред, за да се приготви!… Не, Стефан Саръиванов го нямало, сутринта заминал към Жеравна и Котел да купува вълна. Но нищо не било това, той, Тотьо Кювлиев, щял да ги посрещне според силите си. И прочие, и прочие. Докато го слушаше, Иванчо се запита какъв ли процент от тази любезност щеше да се лее по Асеновския боаз, ако беше дошъл сам. И не можа да си отговори…