Както и подобаваше за случая, Кювлиев най-напред ги покани в „канцелярията“. Навярно знаеше привичките и вкусовете на миралая, понеже на масичката се появиха стъкленица изискан френски коняк и три тумбести чаши. Но за негова изненада Хюсеин бей поклати глава:
— Да оставим коняка за по-нататък, Тотьо ефенди. Нали е речено: първо работата, после удоволствието.
Иванчо Желязков се заслуша. Той не бе повярвал на одевешните приказки на арменеца, пък виж, то комай ще излязат истина?!
И действително излязоха истина — на въпросите на Тотьо Кювлиев миралаят отговори така: нали падали бир парче колеги, та той, управителят на държавната фабрика, дошъл да се позапознае с работата им и да понаучи нещо, да помогне в друго. Като чу това, фабрикантинът се почеса по врата: щом Хюсеин бей искал да се запознае по-основно с фабриката, добре било да повикат и третия от съдружниците, Боян Боянов, който все още бил устабашия, та никой по-добре от него не познавал нещата. После от кумова срама запита и него, Иванчо, за целта на посещението му. Но тъй като същинската цел на Иванчо беше да се види именно с Боян Силдаров (той все още не можеше да свикне с това изкуствено „Боянов“), задоволи се да повтори онова, което каза по пътя на миралая — че ей така, излязъл на разходка, — но дипломатично добави „и да направел дружина на Хюсеин бей“.
Проводиха за Боян и появяването му предизвика кисела гримаса върху лицето на Кювлиев — устабашията не си бе дал труда да се преоблече и да се яви пред миралай бея в по-представителен вид, а бе дошъл в работните си дрехи, достатъчно обилно „украсени“ от конци и фъндъци вълна. Иванчо Желязков забеляза кривата гримаса на Тотьо, но забеляза и друго — противно на него Хюсеин бей остана видимо доволен от „каяфета“ на устабашията. Досети се за причината: външният изглед на Боян издаваше човек, който не е изпъвал крака в „канцелярията“, а се е трудил с двете си ръце край дараците и становете.
Задачата да разведе управителя на държавната фабрика Боян прие като всяка друга — без цупене, но и без изкуствено въодушевление. Когато тръгнаха на обиколка, Иванчо се присъедини към останалите трима, само защото не намери удобен повод да откаже. Ала не съжали: наистина той нямаше познанията и тънката наблюдателност на Хюсеин бей, та не всичко от разговорите и поисканите обяснения разбра, но му беше приятно да слуша разказа на Боян. Не толкова за съдържанието му (беше изпъстрен с много думи и понятия, които му бяха чужди и неясни), колкото за начина, по който говореше Боян — виждаше се, че той бе вложил сърцето си в градежа и уреждането на фабриката, та разказваше за нея не с хладна описателност, а с любов и нежност като за свидна рожба. Изобщо Иванчо Желязков обичаше да присъствува, когато разговарят истински познавачи от някой занаят, пък до него имаше двамина — Хюсеин бей и Боян, — които бяха точно от този вид.
Особено дълго се застоя Хюсеин в отделението, където с грохот тракаха становете. Полюбопитствува за всеки най-малък чарк — от колелото, което пренасяше силата на водата, до последното пиронче на ткалата. Гледаше, пипаше, изучаваше, а чернобрадото му лице се разтегляше във все по-широка и все по-странна усмивка.
— Кому поверихте уредбата на фабриката? — попита той Кювлиев, като се мъчеше да надвика безподобния шум в отделението.
— На негова милост. — Фабрикантинът показа към Боян. — Той прие да стане устабашия още докато се градяха темелите.
— И сега е ваш ортак, нали? С какъв пай?
— Една шестина, бей. Една шестина за него, две за мене и три за Стефан.
— Да кажеш на Стефан Саръиваноглу — продължи едновременно да се усмихва и да крещи потурнакът, — че трябва да му увеличите пая. Да стане поне колкото твоя, ако не и колкото Стефановия.
Този път нямаше непонятни думи, ала Иванчо Желязков пак не проумя този разговор. Той помнеше, че Боян бе влязъл във фабриката с две голи ръце и без никакъв капитал, та не разбираше защо според миралая трябва да получава наред с истинските съдружници. И по-късно, когато се върнаха в „канцелярията“, беше тайничко благодарен на Тотьо Кювлиев, че зададе точно този въпрос.
— Да мога да кажа на Стефан защо даваш този акъл, бей — обясни.
Предишната странна усмивка отново разкри седефените зъби на арменеца.
— Защото фабриката ви е образец на хитрина и тънка пресметливост, Тотьо ефенди. В сегашния си вид тя не е точно индустрия, а по-скоро усъвършенствувана манифактура… ако разбираш какво значи тази дума. И като манифактура тя не може да сподели, хм, превратната съдба на „моята“ фабрика, която девлетът дължи на бащата на тук присъствуващия Иванчо челеби. Защото кой ще тръгне да одържавява една манифактура? Ами че то е почти все едно да одържавяваш становете по собите и херодаите на половината сливналии… В същото време фабриката е и така измайсторена, че, хм, стига да няма съвършено никаква опасност от одържавяване, само за два месеца и с двеста-триста хиляди гроша тя ще се прероди в истинска съвременна индустрия. Този акъл и тази хитрост трябва да се заплатят, ефенди.