Смътно подозрение се мярна в съзнанието на Иванчо Желязков. Аха, ето каква била причината, довела тук миралая: той е видял хитруването на Боян и тъй като знае как с двеста-триста хиляди гроша фабриката би станала годна за одържавяване… Същото, изглежда, бяха помислили Тотьо и Боян, понеже лицата и на двамата видимо побледняха. Промяната в тях не остана скрита и за Хюсеин бей, защото той подхвърли шеговито, показвайки с очи към Боян:
— В цялата империя навярно аз съм единственият, който може да забележи чалъмите на негова милост. Но аз имам един голям кусур, Тотьо ефенди — пийна ли малко коняк, мигом забравям, каквото съм забелязал. Тъй че я капни в чашите…
Кювлиев толкова трескаво побърза да изпълни подканването му, че напълни чашата до самия ръб. Хюсеин бей направи недоволна гримаса — той, възпитан във Франция и Белгия, много добре знаеше докъде налива коняк в чашите истинският познавач.
— Излишно беше, ефенди — каза с нотка на разочарование. — Аз не минавам за мюзевирджия. Пък и не беше това целта на гостуването ми.
— А каква беше целта, бей? — намеси се в разговора Иванчо.
— Точно каквато ти я казвах по пътя, Желязков челеби. Да видя с очите си какво и как вършат съперниците ни. Защото, стига да иска, устабашията ще може да ми отговори… както преди години би ми отговорил Добри Фабрикаджията, мир на праха му. — Той отпи от коняка и хвърли въпросителен поглед към Боян. — Може ли?
— Заповядай, бей ефенди. Нямам какво да крия от тебе.
— Ще започна с един много страничен въпрос. Одеве, когато Тотьо ефенди наливаше коняка, ти направи знак, че не искаш. Защо?
Боян сви рамене; бяха здрави, масивни, силдаровски рамене.
— На работа съм, бей. Има време, отредено за работа, има и време, отредено за почерпка. Каращисаш ли ги, разваляш и двете.
— Така и предположих — кимна с разбиране миралаят. И сякаш за да подчертае, че за него не е време за работа, сръбна още една съвсем малка глътчица от питието. — Та да си дойдем на думата — каза. И се наведе напред над коляното си. — Отдавна имах самочувствието, че зная всичко за платнопроизводството, пък напоследък се препъвам. И аз, и ти произвеждаме плат. Вълната е еднаква. По отношение на машините ти си, речи го, един век зад мене. И би трябвало също и платът ти да е един век назад от моя. Но като ги изложим един до друг на сергията, само луд или сляп ще предпочете моя пред твоя. Твоят е мек, равен, без нишки и възли, докато моят… С една дума, ти обръщаш с краката нагоре всяка закономерност и със сукното си забиваш моето сукно в земята. Защо? Как го постигаш, Боян ефенди? Защо дори аз, ако ще си шия нова униформа, ще си купя от твоя, а не от моя плат? Къде е разковничето на твоя успех? Или на моя неуспех, както искаш го наречи?
— Мисля, че мога да ти отговоря, бей ефенди. В държавната фабрика ти имаш машини, и то от най-добрите, това е вярно. Ала и най-добрите машини се управляват от човешка ръка.
— Искаш да кажеш…?
— Да. Нашите работници тук ние подбираме измежду най-опитните абаджии на Сливен и казата. Хора, дето носят опита на десет поколения тъкачи. И дето работят не само за гюндулука, а и за името си. И на предците си за името. Докато твоите работници, бей…
Той се запъна, но миралят го поощри:
— Карай, карай. Дошъл съм за истинската истина, а не за полята с шуруп като кадаиф.
— Навремето Фабрикаджията работеше само с българи, които си разбираха занаята. Когато го напъдиха, половината от тези българи също оставиха фесовете с чилинчетата и напуснаха. Впрочем и аз бях от тях. Надойдоха мюсюлмани, полакомени от добрата плата и лъскавата униформа. Да, ама те разбираха от станове и тъкане точно толкова, колкото и от карането на трен. А вместо да си плюят на шепите и да учат занаята, те си посвещаваха времето да се държат като господари с рая към останалите във фабриката българи. И като им направиха живота черен, те, българите, малко по малко се разотидоха. И какво е сега положението във фабриката? Там са само правоверни, ала събрани от кол и въже. Пък се оправят с хубавите ти машини според нашата поговорка: „Разбрала ми свиня от кладенчева вода.“ Но платът върху сергията на търговеца или върху тезгяха на терзията не говори за вярата на майстора си, а за майсторлъка му. Е, това е невям разковничето, бей, за което се интересуваше.