Сигурно имаше истина в тези думи, но имаше и много дързост. Иззад присвитите си клепачи Иванчо Желязков с любопитство се загледа в миралая. Какво щеше да види в тях Хюсеин бей? Истината или дързостта? Беят не го остави да гадае дълго:
— Благодаря ти, Боян ефенди — произнесе той с уважение. — И ще ти призная нещо. Не искам да изглеждам като котка, която пада винаги на краката си, ала твоите разсъждения не са ми напълно чужди — бивали са случаи и аз да стигам до тях или до тям подобни.
— Тогаз излиза, че няма за какво да ми благодариш, бей.
— Благодарността е за прямотата. Защото истината ти е пиперлия, а ти я каза без заобикалки, с рога напред, на един мюсюлманин и при това забитин на падишаха.
— Аз не я казах на мюсюлманина и забитина, а на човека Хюсеин бей. Онзи човек, който отпусна емеклилик на Добри Желязков Фабрикаджията, а в конака никога не се е поколебавал да вдигне дума в защита на онеправданите българи.
Двамата се поклониха един на друг. Иванчо Желязков си каза, че този мълчалив жест говореше много повече от хиляда думи.
Повторно предложиха коняк на Боян, но той отново отказа и с някакво смотолевено извинение тръгна нататък, където свистяха каишите и глухо тропаха становете. Иванчо промърмори едно оправдание, не по-ясно от Бояновото, и се измъкна подир него. Застигна го и там, в двора на фабриката, го заговори. Онова, което му каза, в общи линии повтаряше чутото от Стилияна Георгакева и от сестра му Анастасия, само звучеше по-спокойно и делово, по мъжки.
Боян го изслуша внимателно и ъгловатото му лице се разтегли в приветлива, но в същото време свидлива, чисто силдаровска усмивка.
— Абе думах си аз, че човек като тебе, нито без време ще тръгне на разходка, нито ще си зареже работата, за да завърти опашка на Хюсеин бея, ама не ми идеше на ум, че баш за мене си поел насам.
— Нали от памтивека сме приятели, трябваше да се сетиш…
— Може би щях да се сетя, ако бях дочул за тези чудновати приказки на мютесарифа. Но ние тук сме малко като отшелници, знаеш. И вестите стигат до нас, едва след като хубавичко отлежат в низината.
— Може да ме повикат — подкани го Иванчо. Това означаваше „Хайде да си дойдем на думата“ и Боян го разбра.
— Като че напразно си бъхтал пътя до тука, Иванчо. И коняк не пи, и отговор на въпросите си няма да получиш. Жалко! Не за разходката ти казвам това „жалко“ — за сина и дъщерята на Йоргаки беше то. Надраснали са те и богатството на баща си, и проклетията, и еветчилъка му — заслужаваха нещо по-добро за благородството си. Нали разбираш: едно е да си издънка примерно на Георги Силдаря, друго — на Йоргаки Чорбаджи. Когато сладък плод се роди от дивачка или от киселица, той трябва да се спастря като златната ябълка от приказките.
— Не ме убеждавай, нали за това съм тук. По-скоро ми кажи какъв ответ да им дам, на златните ябълки.
Боян извади пунгия с тютюн и тънка хартия и сръчно си сви цигара.
— Моето положение в народните работи е много особено, Иванчо. Бивал съм на събрания на революционния комитет, познавах се и съм говорил очи в очи с нашия светец Левски, царство му небесно, но никога не съм бил член на комитета. Мисля си, от уважение към баща ми ме канеха, не заради някакви мои дарби или заслуги. Разбираш ли? Членовете на комитета нямаха тайни от мене, но и не ме брояха за един от своите. Нещо като близък съмишленик, а не член, такова беше моето положение.
— Близък съмишленик, от когото нямат тайни — е, чини ми се, че наистина съм потропал на добра порта.
— Не забеляза ли, че ти говорех в минало-бешало време? До преди три години, когато Дякона още плетеше тайната мрежа в Българско. — Боян запали и вдъхна няколко пъти от лютивия дим. — Според мене или комитетът се разсъхна със смъртта на Левски, или ако съществува, вече не ме броят за близък съмишленик, от когото нямат тайни.
— Дявол да го вземе! — изруга Иванчо. — Тъй ми се искаше да помогна на Димитър и Стилияна… Пък и повярвах, че щом в Букурещ има централен комитет, не може в нашия Сливен да няма…
— Защо не попиташ даскал Добри? — прекъсна го Боян. — Той е по-стар от нас, но комай винаги по̀ е бил по народните работи.