СТЕФАН БОЯНОВ (потресено): — Такава мерзост не бива да остане ненаказана. И тъй като Господ отколе се е уморил да отдава възмездие, то възмездието остава свята длъжност нам.
БЯЛ ДИМИТЪР (поклаща плешивия си лоб): — Чест ти правят безстрашието и непримиримостта, Стефане, баща ти и дядо ти биха се подгордели с тебе. Но иначе…, иначе в тоя случай не е по силите ни да свършим господнята работа. Как ще стигнем до Козосмоде? Туй е един ден път, кьораво и сакато ще ни види, ще ни разбере. И още докато се връщаме към Сливен, въжетата ще са метнати на Старата круша.
ЕДИН ОТ МЛАДИТЕ: — И тогаз какво, бай Димитре? Да оставим това семейство неотмъстено? И двамата хаирсъзи да продължат да си развяват поясите?
Ново още по-продължително мълчание.
НЕНО БРАДАТА: — Чини ми се, че мога да предложа нещичко…
МНОГО ГЛАСОВЕ: — Хайде де… Говори… Казвай веднага!
НЕНО БРАДАТА: — Горе шета наш стар другар, Стоил от Инджекьой. Или Стоил войвода, както му думат сега. Верен син е на отечеството, не му липсва и опит — той може да свърши работата.
КОНДЮ: — За можене — може. Но как да стигнем до него?
БЯЛ ДИМИТЪР: — Решим ли да похлопаме на неговата врата, туй оставете на мене. Един ханджия познава много свят… (смигване)… ще се намери кой да го свърже със Стоил в Стара планина.
НЕНО БРАДАТА: — Имай го за решено. (Всеобщо одобрение.)
МИХАЛ: — Абе то, ако е за зулумджии, които чакат казън, не липсват и в Сливен. Хасан бей от пощата нали го знаете? (Потвърждение.) Е, как да не го знаете, едного ли зачерни в града ни. Като се разчу, че му минава думата в конака, той е въвел нещо като собствена вергия. Набележи си жертва от християните и го повика при себе си в къщи или в пощата: тъй и тъй, яху, или ще ми дадеш толкова и толкова гроша, или ще съобщя в конака дето кроиш заговор против султана. Ама човечецът не бил кроил никакъв заговор? Няма никакво значение — като заптиса Али Байрактар жертвата, като й натроши кокалите, нека сетне да се оплаква или да доказва, че е невинна.
ЕДИН ГЛАС (вметва): — Пък кой знае, може с Али Байрактар да са ортаци…
МИХАЛ (продължава): — И кому ще се оплаче? На Келеш Осман? Или на Мустафа ага? Ами че те през ден си пият заедно ичкията… Или сте захванали да вярвате, че вече гарван гарвану вади око?
КОНДЮ: — И какво предлагаш, Михале?
МИХАЛ: — Да му прочетем присъдата още сега. И тук до два-три дни сами да я изпълним.
БЯЛ ДИМИТЪР: — Аз съм съгласен — Хасан бей наистина дотегна вече и на Бога, и на хората. А вашето мнение, братя? (Единодушно одобрение.) Предлагам да постъпим така. Едни от нас да изучат изтънко привичките на кожодера, а съвсем други да му светят маслото. Нали разбирате: случи ли се проследителите да се набият в очи, никой да не може да ги обвини, когато ще се разчуе за казънта над пощаджията. И ми се струва, че за проследяването най-подходящ си ти, Михале — тъй или иначе един кираджия скита къде ли не, такъв му е занаятът, по-малко съмнение ще събудиш, когато уж невинно повлечеш крака подир осъдения. Ще имаш и нужда от помощник. Избери си го по сърце.
МИХАЛ: — Ами да речем тогова, Василя Желчев. Него ще го бива.
ВАСИЛ ЖЕЛЧЕВ, КОЙТО Е ЕДИН ОТ МЛАДИТЕ (гордо): — Приемам и ти благодаря, бай Михале.
КОНДЮ: — Аз пък приемам върху себе си длъжността да пратя бея в геената, където му е мястото.
БЯЛ ДИМИТЪР: — Сам?
КОНДЮ: — Не, имам един-двама души на ум. Хубави хора, решителни, няма да им мигне окото, когато ще забием ножовете си във врата му.
БЯЛ ДИМИТЪР: — Например?
КОНДЮ: — Например Михаил Гаджалов. Юнак момче и добър българин. Или Дели Пенчо. Него, ако помните, още Христо Големия, търновлията, го одобри за едно подобно дело. Намирват се и други.
МАРИН ДИМИТРОВ, ДРУГ ОТ МЛАДИТЕ (жалостиво): — Вземи и мене, бате Кондьо. Ще видиш, няма да се посрамя!
КОНДЮ: — Тъй да бъде, Марине. Е, четирима стигаме, Димитре.
БЯЛ ДИМИТЪР: — Тогаз да се разотиваме, а? Всеки си знае длъжността, сега да видим кой как ще я изпълни.
Разотидоха си един по един. Топлата юлска нощ ги погълна…
7.
Наскоро след това, в началото на август, читалището даде подслон и на друго едно събрание. Свикано беше то от старейшината на българското школо Добри Чинтулов; в разгласата не се казваше причината на сбирката, но всички безпогрешно се досещаха какво им предстоеше да чуят… Тъй или иначе в уречения час се събраха абсолютно всички поканени — около една дузина учители и четирима-петима от най-изтъкнатите читалищни деятели, начело с председателя Захария Жечков. Като че ли не го забелязваха, но всъщност между тези двадесетина души имаше само една жена — Аргира Димитрова.