— Ще предложа, и то наистина е цялото като за нас. Имаме нужда ние от по едно юсче хубава грозданка, каквато се намира в моята изба. Тръгвайте, госпожице Димитрова, и вие, господа.
Мрачната атмосфера се поразсея, лицата се разведриха. Не беше за чудене — Димитър Инзов открай време се славеше, че владее тайната да прогонва лошото настроение.
— У нас, у нас! — настоя. — Освен грозданката имам си аз и нещо друго „едно на ум“. Ще ви прислужи моята Вишедана. — Момата с това странно име беше дъщерята на многозаслужилия стар учител. — Ще заведа толкоз ергени, погледнеш, че й излязъл късметът… Тръгвайте!
Разкикотиха се и наистина го послушаха, наставаха.
— Вие вървете, а аз ще ви настигна — каза Захария Жечков. — Тук е храм на просвещението и мъдростта — какъв председател съм му аз, ако го оставя на този хал, с разбъркани столове и угарки по масите. Ами че нали утре ще ме вдигнат на вили и на кокили… — После, нещо почти незапомнено в Сливен, внезапно предложи: — Защо не пожертвувате минута да ми помогнете, госпожице Аргира? Все друго си е шетането, когато мине и женска ръка…
— На драго сърце — съгласи се тя. Произнесе трите думи по-просто и по-делнично, отколкото ги чувствуваше и преживяваше. Защото си даваше ясна сметка за онова, което се криеше зад поканата на Жечков.
Предчувствието й не я излъга. Когато другите шумно напуснаха читалището, двамата със Захария Жечков наистина пошетаха и понагласиха стаята. После мъжът изговори с променен глас:
— Мога ли да ви попитам нещо, госпожице Аргира?
— Разбира се — каза тя премаляло; престана да подрежда столовете, но не намери смелост да се извърне към него.
И тогава последва последното нещо, което тя очакваше:
— Обичате ли децата, госпожице?
Сепната и разсмяна едновременно, тя отговори:
— Ако не ги обичах, щях ли да стана учителка?
Едва сега дойде онзи въпрос, за който тя се бе приготвила:
— А смятате ли се способна да обикнете като ваши собствени деца, родени и откърмени от друга?
Аргира бавно, съвсем бавно се обърна към него и срещна погледа му.
— Ще бъде измама и лицемерие, господин Жечков, ако сега кажа, че не съм разбрала истинския смисъл на думите ви…
— А аз не бих повярвал, ако го кажехте. Защото не е възможно, да не сте отгатнали досега моите чувства, госпожице Аргира. Вече стават години, откакто живея с мечтата… с мечтата… да, с мечтата да ви видя моя жена пред Бога и хората. Толкова пъти съм се опитвал и все не успявах да го изрека. Защото вие сте млада, госпожица, докато аз съм вдовец… при туй с невръстни деца…
— И вие допущахте, че децата ви могат да бъдат пречка за мене?
Откритото честно лице и тъмните очи на мъжа възликуваха.
— Значи искате да кажете!?!…
Изпод затворената якичка на младата жена изпълзя тъмна руменина, която постепенно обхвана бузите, ушите, челото й.
— Аз също изпитвам към вас нещо много повече от уважение, господин Жечков. То е нещо, което нито един мъж досега не е пробуждал в гърдите ми.
Той нетърпеливо избиколи масата, приближи до Аргира, но не я докосна.
— И сте готова да споделите живота ми?
— До последния ден…
— Тогава позволете ми, госпожице… не, Аргира, тозчас да ви отведа у господина Инзова, да проглася нашия годеж, а още преди коледните пости да се изправя до вас пред олтара.
За негова голяма изненада тя поклати отрицателно глава.
— Само първото, господин Жечков… ако изобщо е необходима такава гласнота и формалност, щом аз ви давам свята дума да стана ваша жена.
— Има нещо, което не разбирам — призна той объркано. — Обещавате ми да станете моя жена, приемате дори да обявим нашия годеж, пък в същото време… Кълна се във Всевишния, наистина не разбирам.
— Как бихте гледали на солдат, който е готов да обърне гръб на воинския си дълг, защото сърцето му го тегли към любимата жена?
— Продължавам да не разбирам нито думица.
Тя разпери ръце — повече с учителска търпеливост, отколкото с досада. Защото в нейните очи й се налагаше да обяснява очевидното.
— Забравяте, значи, господине — каза с кротък упрек, — че ние, неволниците българи, просто живеем на инат…
Захария Жечков побърза да се улови за думите й:
— Точно защото живеем на инат. Още ни тъпчат под чизмите си? Нека! Ние с венчилото си ще им покажем, че продължаваме да крачим напред.
— Страх ме е, че и този път не ме разбрахте. Навярно лошо съм се изразила… Петстотин години българинът живее под такова робство, каквото цивилизована Европа не може и да си представи. Но той оцеля наистина на инат. И не само оцеля, но тука — жената се почука с пръст по челото — отдавна изскочи високо, високо над дивия тиранин. Как стана това, господин Жечков? С женитбите и раждането на синове? Разбира се, че не — господарите винаги са поощрявали женитбите и ражданията, защото на тях са им били нужни работни добичета. Ние оцеляхме, защото опазихме вярата си, защото въздигнахме училищата до равнището на европейските, защото смели мъже никога не са преставали да проповядват непримиримостта пред робския ярем и стремежа за свобода. Това аз разбирам да се живее на инат.