Те, изпълнени с надежда, го удавиха в порой от клетви.
— И все пак ще ни платите за труда ни. И бъдете благодарни, бейляр: алтъни се припечелват отново, животът е само един. — Войводата се засмя странно. — И за радост на българската половина в кръвта ви ще кажа, че златото ви ще отиде за борба на кръста против полумесеца. Хайде, водете ни към ковчежетата си.
… Половин час по-късно се разделиха. Стоил не беше ясновидец, та затова не можеше да прозре, че му предстои още една — при това далеч по-страшна — среща с Юксел и Руфи Сезгин…
10.
Разбира се, до съмване никой в домовете на Юксел и Руфи Сезгин не мигна. Кой може да заспи след подобно премеждие? Единствената промяна от паметния среднощен час беше, че всички се наоблякоха. Но после, когато жените и децата ревнаха в плач, дето можеше да се чуе чак в Твърдица, братята ги напъдиха в харемлъка на Руфи (разправата със Стоил бе станала в дома на Юксел). Както бяха въвели напоследък, изключение сториха само за Хасан, първородния син на Юксел — нали един ден щеше да господарува в този огромен имот на дядо си, редно беше отрано да свиква и с мъчнотиите, които това господаруване създаваше. А да покажат вратата на майка си изобщо не им мина през ума. Не само защото — честно погледнато — те само на нея дължаха спасението си, но преди всичко (нещо невероятно за една мюсюлманска къща!) за уважението и тежестта, които Пройна си бе извоювала през всичките тези години в турския харем. И сега разговорът бе подет именно от нея:
— Вярно ли е онова, в което те виняха хайдутите? — обърна се тя към Руфи Сезгин.
Той замълча, но по-малкият от близнаците му се притечена помощ, като се опита да обърне всичко на празен лаф:
— Абе те какви ли не ги наприказваха, ако речеш да им обръщаш внимание, може и да се побъркаш. Ама нали ни бяха хванали натясно, щем — не щем трябваше да им правим евалла.
Майката обаче не се поддаде на уловката:
— Не питам тебе, Юксел, а брат ти. — И отново вторачи зеници в Руфи Сезгин: — Кажи ми, като ме гледаш в очите: вярно ли е или не е вярно? Посягал ли си на това девойче от Бинкос?
Запитаният отново не отговори. И не само не отговори, а — противно на подканата — заби поглед между краката си.
Тя беше по-особена, Руфи-Сезгиновата. От пресищане ли беше, от болест ли, от съклет ли, тъй и не се разбра, ала още преди петнайсетина години, когато трябваше да пращи от сила и от неутолим порив за женска плът, нещо изведнъж се пресече по тънката част. Какво ли не правиха жените му, какви ли не хитрости и чалъми не прилагаха, ала не успяха да събудят мъжа в него. Опита и на чужда жена — пак толкоз. Известно време ходеше като болен, тъпка се с билки и отварки, срам не срам отиде и при ходжата да му чете от Корана — никаква промяна. Накрая му дойде утеха от ислямското примирение: е, такваз била волята на аллаха, поискал е Руфи рано да остарее — постигнал го е.
Минаха така няколко години, когато Руфи Сезгин внезапно разбра, че малко грешно е разтълкувал истинската воля на аллаха. Случи се то при един лов в планината. Отбил се бе Руфи да похапне при един козар. И докато козарят излезе някъде си да донесе топла пита за сиренето, турчинът изведнъж усети див ламтеж към момиченцето, което му прислужваше. Насили го още там, в колибата. Така Руфи Сезгин направи странното откритие, че мъжът в него не си е отишъл завинаги, но че ищахът му се пробужда само от девойчета в онази възраст, когато едва-едва престават да бъдат деца, но още са далеч от моминството.
От този ден той вече знаеше как да утолява страстта си. Не го правеше много често, не повече от три-четири пъти в годината. Понякога кадъни му водеха дъщеричките си срещу богато заплащане, но по-често — както беше с майката и дъщерята от Бинкос — тайфата, с която двамата с Юксел държаха под петите си целия край от Хаинето до Дермендере, се погрижваше да му доставят мъжка радост за една нощ. С невръстно гяурче, хелбете — дори и да се жалват родителите му, нали ще бъде дума на гяури срещу дума на правоверен? Пък ако се случеше детето да му бъде доставено заедно с майката, особено ако е по-засукана, тогаз Юксел се погрижваше тя да не си отиде пренебрегната…
Руфи Сезгин, общо взето, се поспотайваше за тази отлика на своята мъжка природа. Защото ислямът нямаше нищо против да се поразтушиш с някоя лъскава гяурка, дори да дариш утробата й с едно здраво мюсюлманче, ала не се гледаше с добро око на насилие върху непълновръстни. От устата му знаеше, разбира се, само Юксел, те нямаха никакви тайни един от друг. Но въпреки това мълвата тръгна — сигур ще са се разбъбрили я Викред Балабан и другите от тайфата, я аргатите, които живееха в двора на близнаците, я жените на Руфи Сезгин, които положително ще да са се досетили за истината. Но тя, истината, си оставаше такава, че Руфи не бабаитствуваше с нея. А най-малкото би се похвалил пред майка си.