Отлепи крака и приближи. Някои от най-външните, които го видяха и познаха, почтително му сториха път, други той силом разбута и скоро се озова на високия бряг. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере причината на вълнението. От бързото топене на снеговете Куруча бе придошла и почти бе изпълнила коритото си, а мътните й води с глух рев се стичаха надолу, като влачеха ръбати късове лед, шубраци и цели дървета. Дали клонаците бяха образували нещо като стена до подпорите, та реката бе напънала с още по-голяма мощ върху тях, или толкова им е била силицата, но тъй или иначе паянтовото мостче се бе сринало в отсамния си край и талпите му, стърчащи във всички посоки, образуваха неописуема бъркотия. В случката все още не би имало нищо кой знае колко необикновено — и без това след всеки по-силен дъжд се налагаше да го поправят, — ако точно в момента на събарянето върху него не се бе случил човек. И то поне да се бе катурнал в реката, все досега щяха някак си да го извадят, ами нещастникът се бе озовал между гредите, които, подобно на смъртоносни клещи, го държаха скован, потопен до шия във водата. Дори и да не измръзнеше в ледената река, колко време още щяха да стигнат силите на злополучния минувач, за да повдига главата си над повърхността?
Някъде зад гърба си Бяно Абаджи дочу гневно-присмехулни гласове да сипят въпроси и обвинения:
— Какво зяпаш, бьолюкбаши? Властта е в ръцете ти — хайде, не стой със скръстени ръце, а стори нещо да спасиш момчето!
— Ако е да заптисаш някого, иде ти отръки, ама когато е да помогнеш…
Старият човек хвърли поглед през рамо. Сърдити младежи нападаха бьолюкбашията на конака Али Байрактар Топчи, но нито изгледът му, нито последвалите му думи показаха той да се е трогнал:
— Да не съм пратил аз гяурчето да минава по моста баш в такъвзи порой? Който е бил ербап да тръгне през тази съборетина, нека сега бъде ербап и да се измъкне.
Бяно се насили да откъсне вниманието си от тази препирня и отново се извърна към злополуката. Нещастникът сякаш викаше за помощ, но или гневното бучене на реката го заглушаваше, или силите му вече не стигаха, та само отваряше уста, но глас не излизаше.
— Кой е…? — попита. И един непознат до него отговори:
— Стефан, най-малкият син на Серт Коста, абаджията. — И добави: — Двамина ей сегичка влязоха да го спасяват, ама реката ги надви, повлече ги. Чак там долу сколасаха да ги извадят…
— Грешка — замислено каза Бяно Абаджи, докато бързо съобразяваше обстановката. — Двамина само ще си пречат, няма да имат опора да повдигнат купчината. Трябва един да се навре под тази талпа. Само една педя да я повдигне и момчето ще се освободи.
Този път отговорът дойде от друг глас; трябва да принадлежеше на човек, който го познава, защото спомена и името му:
— Не е по силите на сам човек, Бяно Абаджи. Туй ще да е тежест от сто и петдесет оки, че и повече — кой може ги помръдна. Двамата не бяха слабаци — Бял Димитър Събев и Кондю Кавръков, може и да ги знаеш. Е, те задружно не смогнаха, че…
Човекът не преувеличаваше — ханджията Бял Димитър и кундураджията Кондю наистина минаваха за здравеняци, левентски беше и изгледът им. Помисли всичко това Бяно, щеше да рече нещо като „всеки от тях, ако се беше хванал сам…“, но се отказа — не беше време за спорове и наддумвания, затиснатият под гредите момък, видимо отслабнал, вече не правеше и опити да призовава за помощ. Главата му все повече клюмваше застрашително към надиплената повърхност на разбунената река. Старият човек хвърли джубето и калпака си, пристегна каиша на потурите. Като разбраха намерението му, неколцина се опитаха да го спрат, но той ги отблъсна с властен жест.
— Нека само един да влезе ей тук, по течението — каза. — Че успея ли да повдигна талпата, реката мигом ще повлече момчето. А както е вече без сили…
И с тези думи внимателно нагази в Куруча. Водата наистина беше ледена — сякаш не го пролази, а захапа краката му. Докато опипваше с ходило всяка стъпка и, преборвайки се с течението, внимаваше да запази равновесие, Бяно само за миг погледна към брега. Там тълпата се бе умножила, но вече нямаше врява — всички, смълчани, бяха събрали очи в него. Гледаха, но не действуваха; само един се бе намерил, който се събличаше, за да му помогне, и той бе сякаш външен човек, ябанджия — с крайчеца на очите си Бяно зърна, че непознатият беше с алафранга сюртук до коленете, на главата носеше морав фес с дълъг до рамото пискюл, а на носа — очила с тънки позлатени рамки.