— Например?
— Ами например това, че наистина като че никой не се е разбъбрил за комитетите, иначе тук да се е препълнило с народни дейци от града и санджака. Но в същото време има и съмнение, че, както ти го рече, за комитетите нищо не е издадено, защото нищо няма за издаване. А иначе… Иначе комай някой не е издържал на мъченията.
— От какво съдят?
— От имената на заптисаните. На̀, погледни ги, бате Кондьо. Никой от нас не свари да въстане с ескизаарци, ала всички до един сме все от лизнатите от стремлението за свобода. Всички! За нито един не можеш да кажеш, че е попаднал тук напълно по погрешка.
Кондю Кавръков размисли продължително върху тези думи.
— И после? Какво има това връзка с твоето многоглаголствуване?
— Преди десет-петнайсет години в този затвор станало едно истинско чудо. Избягал човек. И то не кой да е, а Филип Тотю, дето денем и нощем го държали закован с пранги за стената. Аз не го помня, трябва да съм бил малък, но всички други го потвърждават.
— Аз пък го помня. Гаджалите до един изглеждаха като деца, напълнили гащите.
— Когато замислил бягството, Филип Тотю започнал с това — да разбере има ли край него шпионин или не. И за да изпита работата, гласно се заканил да избяга. И наистина видял как един от кауша, грък някакъв от Анхиало, го издал. Е, заптиетата удвоили бдителността си, ала Филип Тотю и другарите му пречукали предателя. И вече можело на дело да се подготви бягството.
— Все още не разбирам…
— А е много просто. Дядо поп заръча, ако заптисат още някого от нас, хем да крещи до Бога, когато го пердашат, хем веднага да изприказва кой го е подучил за това и как го е сторил.
— Аха, досещам се — замислено каза Кондю Кавръков. — Ако имаше издайник, първо на тебе отново щяха да ти хвърлят една кола бой, и сетне поп Юрдан щеше до вечерта да е тук, между нас. — Той се изсмя безгласно. — Брей, пустият му хайдутяга в попско расо!…
— Да, ама виж — всички тук издържаха. Няма издайство от тези хора. Защото нито мене ме биха повторно, нито поп Юрдан е в кауша.
— Ала и другото си остава вярно — че няма човек от нас, заптисаните, който да е „свята вода ненапита“… Значи, все пак има от крушка опашка.
— Това ще се разбере, когато ни пуснат.
Кондю хвърли особен поглед към младежа.
— Казваш го тъй, сякаш го знаеш на сигурно. Хайде холан, момче, в турските зандани са си оставяли костите хора, дето са били същински божи кравички в сравнение с нашего брата.
— Навън се знае на сигурно, бате Кондьо. Туй пък го дължим на друг добър турчин от града ни. Юмер ефенди от Айше Хатун махала, може да го знаеш и него. Чул как в конака решавали, че ако до още някое време не ни изобличат в комитаджилък, ще ни пуснат. И побързал да го каже уж между другото пред господин Панайот Минков.
От гърдите на кундураджията се откъсна въздишка, изпълнена със спотаена надежда. После той каза изведнъж:
— Чу ли? Не? Бяха втори петли, момче. Хайде да подремнем. Че погледнеш — може новият ден наистина да докара празник и за нас…
12.
Новината за задържането на Стефан извървя твърде бавно пътя до Барите. Специално до ушите на Бяно Абаджи тя стигна едва в събота надвечер; донесе я съседът му Никола Хайверя, който имаше тепавица малко по-надолу по реката. „Хайде, хайде, Никола — поощри го Бяно, когато го видя как се гърчи, — не прави такава муцуна. Таквиз злочестия от край време са привични за рода ни, та ние сме свикнали с тях и те с нас.“ Но когато го изпрати, престореното му безгрижие сякаш също се отдалечи със стъпките на Хайверя и Бяно се превърна в онова, което всъщност беше — стар и поуморен човек, изпълнен с грижа за внука си. Той запали любимата си луличка, ингилизката, приседна край сергията и дълго, цели часове не помръдна. В побелялата му глава се тълпяха и боричкаха какви ли не мисли, често пъти съвсем противоречиви. Казваше си например, че това, Стефановото, не можеше да не се случи, то сякаш бе предопределено ако не от самото му рождение, то поне от най-най-ранното му детство, когато стоеше пред набучената на кол глава на родата си Георги Трънкин, плачеше, та се късаше, но в същото време и се заканваше, че един ден ще сваля глави за отмъщение. А в следващия момент ни в клин, ни в ръкав се зазяпваше в надникналата някъде над Катъгово луна, кръгла като пита кашкавал, и си говореше съвсем сериозно: „Всички я наричат жълта, пък на̀, когато е ниско на небето, тя си е чисто оранжева като… като родопски губер.“
Колко спа и дали изобщо спа тази нощ, тъй и не разбра. А на сутринта прибра стоката на мющериите, отби вадата и пое надолу към града. Планината вече окончателно се сбогуваше с лятото и в този ден бе облякла най-пищната си есенна премяна — от лимоненожълтото до ръждивочервеното. Навярно друг път Бяно не веднъж и не дваж би спирал да даде наслада на очите и душата си, но сега остана сляп за чудната красота наоколо. Не бързаше припряно, ала и не се откланяше, следваше пътя си.