Слезе в града и веднага се отправи към Боянови — не само защото живееха в Дели Балта, току до подножието на планината, но и защото именно насам го водеха грижите му. Бутна вратата („не е заключена, туй Боян ще да го е наследил от мене“) и влезе. Завари горе-долу точно онова, което и бе очаквал. По риза и с навити над лактите ръкави въпреки октомврийския хлад Боян се помайваше по двора и се преструваше на залисан в катадневни занимания, но начесто забравяше ролята си, изправяше се с ръце в джобовете и загледан в някаква точка, по цели минути не помръдваше. Райна стоеше на пруста и кършеше ръце; опитваше се да изглежда храбра в нещастието, обаче подутите й от плач очи издаваха, че майката съвсем не беше така курназ, както жената на Боян Боянов и снахата на Бяно Силдаров се насилваше да се показва. Яна, дъщерята, не се виждаше. Бяно помисли, че навярно се е завряла в най-тъмния ъгъл на къщата и се залива в сълзи, но се излъга — малко по-късно стана ясно, че момичето, разбирайки състоянието на майка си, бе поело върху себе си цялата къщна работа. А до самия дувар старият човек забеляза внука си Ангел; стоеше приклекнал, с облегнат на оградата гръб и с разтворена на коленете книга, ала дали четеше или само се преструваше — това не се разбираше.
Когато го забелязаха, запълнил с все още широките си рамене портата, всички избързаха към него, един през друг го заканиха към къщата, но Бяно предложи да изнесат столчета и да останат навън. Яна, навярно дочула желанието му, мигом излезе с две скемлета в ръце. Старият човек я изгледа с изненада: виж ти, виж ти, докато той се е помайвал на долапа или в общинските работи, момичето бе избуяло, ще кажеш цяла мома за женене. Изненада го също и лицето й. Докато Стефан бе наследил острите черти на Силдаровците, а Ангел — мекия овал на Райна, Яна не приличаше на нито един от тях. И все пак тази руса коса и продълговатото лице му се сториха странно познати; Бяно се порови в паметта си и не след много откри приликата — девойката се бе метнала на леля си Руска, но не съсухрена и кокалеста, както беше сега, а както изглеждаше като мома преди около четвърт век…
Не я подкараха по ориенталски от времето или от въпроси за здравето, а пристъпиха направо към онова, което ги занимаваше. Боян разказа последните събития в Сливен, задържането на Стефан и на още неколцина, също слуховете, които се ширеха из града — за причината на заптисванията и за вероятното скорошно освобождение.
— Били ли са го? — запита без заобикалки Бяно.
Въпросът му затрудни Боян, но вместо него отговори Райна:
— Можеше да кажеш, Бояне — рече, — аз знам. Да, тате, били са го.
— И?
Имаше много неиздумани неща в това късо „И?“. И четиримата ги разбраха съвсем ясно.
— Разправят, държал се е мъжки — с нотка на гордост каза Боян.
— И не бил от най-тежко битите — допълни Ангел. — Други къде-къде по-лошо пострадали.
Замълчаха. За да запълни с нещо мълчанието, Бяно се залови да пълни лулата си.
— Сигур се досещате, дошъл съм да помогна според силите си — каза, докато драсваше клечка кибрит о седалката на скемлето. — Само ме упътете на коя врата да почукам и какво да моля.
В подпухналите очи на Райна трепна надежда, ала Боян решително поклати глава:
— Благодаря ти от сърце и душа, но не бива, тате, тъй мисля аз. Нали имаше някаква турска поговорка, че тъмницата е едно голямо училище? Е, наш Стефан е на деветнайсет, нека да изучи и тези науки.
— Не ги ли е изучил достатъчно? — тихо попита Яна. — Онзи звяр Али Байрактар го е бъхтал, толкоз дни го ядат въшките в кауша…
— Не! — решително отсече Боян. — Стефан е мъж, трябва да опознае и опакото в живота. Особено какъвто е серт, вироглав и все го избива на бунтарство, трябва да знае що залага насреща. — Той погледна въпросително към баща си, но Бяно се престори, че не е разбрал погледа му. — Има и още нещо — продължи. — Виновни или невинни, в кауша са дузина младежи, всичките повече или по-малко от една кройка с нашия Стефан. Как ще се почувствуват те, ако гъжвалиите отворят вратите само за един от тях? Другари са в живота, трябва да са другари и в злощастието, тъй мисля аз. — Боян за втори път потърси мнението на баща си, но той сякаш бе съсредоточил цялото си внимание в лулата. Тогаз се обърна към децата си: — Ще ви разкажа нещо за тате, дядо ви. Когато веднъж той самият е бил в тюрмата, искали да го освободят, защото бил член на мезлиша. А дядо ви отказал: или да освободели всички членове на мезлиша, или също и той щял да остане доброволно да гние заедно с тях.