— Ех, майко ти, българска!… — опита се да се пошегува Бяно. — Ти, дето правиш ихтима̀ и винаги виждаш тъмни облаци връз главите на синовете си!…
— Не е само привиждане на облаци, тате. Нещо се събира във въздуха, усещам го като пред буря. Буната в Железник, заптисването на Стефан и другите, шетнята на заптиета и конашки копои… Пък нали го помниш Андон! Зная само един момчурляк в Сливен с нрав като неговия и това беше Хаджията. — В Сливен имаше мнозина хаджии, но „Хаджията“ наричаха само Хаджи Димитър. — Пък знаеш каква беше неговата орис…
— Зная само, че остави името си безсмъртно — предпазливо каза Бяно Абаджи.
— Такова безсмъртие не е голяма драгост за майчиното сърце, тате. Майката иска да види детето си в сполука, да друса внуче на коленете си… — Въздишка. — Пък моят Андон!…
Бащата разбра, че затъваха в един спор, от който нямаше изход. И набързо се надигна да си ходи. Отклони настояването на Руска да остане за обед, рано му било още за обядване, но не можа да откаже няколко порязаници хляб и тасче с гозба — само да го постоплел и било готово, тъй му заръча дъщерята.
Както беше с бохчичка в ръка, десетина минути по-късно Бяно вече беше пред дома си. Учуди се, че нямаше катинар на вратата: той наистина обикновено не заключваше, но това не се отнасяше и за времето, когато отиваше за по-дълго на долапа — чак пък дотолкова да е бил залисан, тръгвайки? Бутна вратата, влезе и, както му беше обичаят, стори поклон на горната греда на портата. После се извърна и усети, как сърцето му възликува: „неговата леха“ сякаш бе събрала цялото великолепие на есенните багри, а зад нея домът му — домът на Силдаровците — нямаше и следа от изостаналост, а грееше от чистота и свежест. „И все пак е мъртъв дом! — смъдна в сърцето на стария човек. — Колко ти чинат чистотата и шарките на цветята, когато тук няма топъл човешки дъх и дворът, и стаите не се развеселяват от детски гласчета!…“ Каза си това и таман да прекрачи нататък, когато насреща му се появи Таша Йосифова и почти затича към него. Той остави вързопчето до себе си и разпери ръце:
— Ааа, ето каква била тайната на тази чистота и свежест! — възкликна той весело. — Бъди благословена, дъще, благословени да са и ръцете ти, които дариха радост на старото ми сърце!
Таша се почувствува задължена да обясни присъствието си тука: наближавало зима, трябвало да се направи есенно чистене, докато било още топло, по-нататък щяла да има грижа и за зимнината и тъй нататък, и тъй нататък. Почти без да я слуша, старият човек я поведе със себе си към къщата, заедно стъкнаха огнец, претоплиха Рускината гозба и Бяно настоя „да си направят дружина“ за обед. Нахраниха се, като подслаждаха яденето с оживена приказка — за града и хората, за Ташините Иринка и Нойко, за Бяновите Стефан и Андон, за незапомнения берекет, дарен на българите от земята им, напоена с пот и кръв, за какво ли не. А накрая жената разрови скромните запаси в килера му, намери кафе и не след много двамата приседнаха с димящи филджани в ръце на хаета. И уж продължаваха безгрижното бъбрене, но Бяно Абаджи — туй трябва да му бе станало привичка — скритом изучаваше лицето на младата жена. И там прочете неща, които не съвпадаха с външно нехайните слова и с веселия тон, с който тя ги изричаше.
За втори път през този ден Бяно потърси спасителното замълчаване при пълненето на лулата. После каза направо, без предисловия:
— Е, изпонаприказвахме се. Хайде пък сега да си поприказваме, ама истински и открито. Ти чуруликаш като същински синигер, Таша, но душата ти е потисната и притеснена, нали?
Тя го изгледа слисано; ако я беше плеснал през лицето, нямаше да изглежда по-объркана.
— Защо не изплачеш натрупаната болка, дъще? — продължи той. — Ще ти олекне, повярвай ми. Какво, неприятности ли имаш? С децата? Или парите не стигат? Или пак ония пройдохи и земпарета те тормозят?
Когато й каза да изплаче болката си, той имаше предвид да я подтикне да говори, да говори колкото се може повече, да сподели грижите си така, както не би ги споделила дори с вярна приятелка. И затова искрено се слиса от онова, което последва. Няколко секунди младата жена го гледа втренчено, после с внезапно движение захлупи лице в шепите си и дори не се разплака, а се разрида безутешно. Първият порив на Бяно беше да я прегърне бащински и да я утеши, но като размисли, не стори нищо и продължи да тегли лютив дим от лулата си. Защото знаеше: малко бяха очите в Сливен, в които да има толкова неизплакани сълзи…
Таша не се бе успокоила напълно, когато каза през плач: