— Духът ми е отпаднал, уморена съм да вървя с вдигната глава. За всички аз съм Кокон Таша, курназлийката, дето без да й мигне окото крачи през калта и оплювките. Пък аз съм само обикновена жена. И имам нужда от една мъжка прегръдка през раменете и едно рамо, за да облегна глава.
Наглед тя не отговори на нито едно от предположенията му. Но Бяно Абаджи безпогрешно разбра недоизреченото.
— Предлагал съм ти го и пак ти го предлагам — каза й. — Тури ключа на къщата на Евтим чорбаджи и се премести с децата тук. Ще намериш спокойствие… поне повече спокойствие, отколкото оттатък: хората — и млади, и стари — още се побояват от мене. Не се страхувай от нови одумки — тъй или иначе аз съм на седемдесет и пет години… Пък да ти кажа правичката, също и аз ще спечеля, ако сте под моя покрив. Знаеш ли каква е теготата на самотните ми дни и нощи, когато зимъс се прибера? Съвсем друго ще е, ако този дом се съживи от детска гълчава.
Стоновете й постепенно се поуспокоиха, останаха само накъсани хълцания. Тя избърса очите и носа си и криво-ляво отново заприлича на онази Таша Йосифова, която будеше завист в жените и похотливи мераци в мъжете на Сливен.
— Не съм забравила, татко — отговори. — Не съм забравила и ти благодаря. И за предишната покана ти благодаря, и за сегашната. Но и този път няма да се възползувам от нея. В жилите си усещам да тупти кръвта на дядо Нойко Завераджията и тя ме подтиква да искам още малко да си изпитам силите ей така, сама срещу злото. Пък Божа работа, татко — ако един ден разбера, че не стигат…
Тя отиде до мивника и наплиска лице, после се изправи пред джамчетата на одаята и със сръчните пръсти на жена и шивачка оправи външността си. Когато се върна при него, за да се сбогува, старият човек призна в себе си, че тази жена пред него — белолика, с две бенчици на бузата и с нимба от меднокестеняви коси над откритото чело — нямаше нищо общо с онази другата, която се бе обливала в сълзи допреди малко.
— Няма следа от слабостта ми, нали? — прочете мислите му тя. — Туй е нещо като инат на слабия, който обаче не иска да се предаде. Какъв инат ли? Ами че ето такъв: да премина подир малко през Сливен не като сгърбушена от тегло вдовица, а като Кокон Таша, която пристъпва с вирната брадичка и не обръща внимание нито на мъжете, дето подсукват мустак, нито на злостните брътвежи на жените.
Бяно не я придружи до дворната врата, само замислено я изпроводи с поглед. Сега и неговите очи смъдяха…
13.
Този път пророкуванията се оказаха верни — още преди средата на октомври турците захванаха да освобождават задържаните. „Захванаха“, защото не ги пуснаха всичките наведнъж, а „на час по лъжичка“. И — само Бог знае защо — започнаха от последните заптисани (между тях беше и Стефан Боянов), а накрая, едва след Димитровден, излязоха на свобода Кондю Кавръков, Михаил Гаджалов и Васил Желчев, сиреч онези, които още на 16 септември се бяха озовали в хапуса.
Малко по малко българите в Сливен се поокопитиха. Съживиха се първо занаятите и търговията, а като се видя, че нямаше белези да се готвят нови погроми, последваха ги и обществените работи — училищата заживяха пълнокръвно, подир тях се възобновиха сбирките в черковната община и читалището. Пък читалището открай време беше негласно сборище и за народните дейци…
Към края на ноември именно в читалището се състоя една неподготвена сбирка, за която после дълго си спомняха. Тук имаше не само читалищни деятели, но също учители, неколцина членове на общината начело със секретаря й Панайот Минков, както и петима-шестима други — Нено Брадата например, — които нито бяха общинари, нито минаваха за най-ревностни посетители на читалището. Някои преглеждаха последните вестници, други си шушукаха на малки групички, трети бяха наобиколили двата мангала и грееха длани — тази есен се случи дъждовита и мразовита, още по гроздобера ръцете на лозарите начесто вкочаняваха, а сетне комай ги прескочи и обичайното „циганско лято“.
Така минаваше този неделен следобед в читалището, когато внезапно се издигна един глас, който събра в себе си вниманието на всички:
— Най ме е яд, че се спотаихме и изпокрихме като лалугери — говореше сърдито Русчо Миркович. — Ако ни погледнеш отстрани, ще речеш: тия и до нужника, ако искат да отидат, първо ще питат конака.
— Народът е уплашен, господин Миркович — отговори му Михаил Икономов. — Тъй или иначе имаше заптисвания, някои още си носят синините по задниците…
— И какво от туй? — настоя първият още по-ожесточено. — Нека ме прощават пострадалите, ама аз ще попитам така: кога е бивал нашият Сливен без заптисани и напердашени? Поне аз откакто помня (пък помня бая отдавна), то си е било все тъй, ала щом е отминавала бурята, сливналии пак са вирвали глава, а не са се крили в миши дупки.