— Съгласен съм с гореизреченото мнение — подкрепи го Панайот Минков, чиято дума тежеше колкото на десетмина наведнъж. — Само че не виждам какво повече можем да сторим, та да се покажем баш сливналии.
За минута-две се възцари тишина: никой не се наемаше да отговори на Панайот-Минковия въпрос, но и никой не се върна към вестниците или към делничните брътвежи; нямаше човек в просторната читалищна стая, който да не е наострил уши за наченалия разговор. И тогава вдигна глас Захария Жечков, председателят на читалището:
— Не много отдавна имах прелюбопитна беседа с една личност от нашия град, която, хм, се ползува с пълното ми уважение. И от нея чух един израз, който, хм, от тогаз не излиза от ума ми: че ние, българите, живеем на инат. Петстотин години сме живели на инат, на инат живеем и днес. И в подкрепа на господина Мирковича ще кажа, че ние трябва, длъжни сме да покажем на турчина, че въпреки заптисванията и даяка ние продължаваме да живеем на инат.
— Всичко хубаво, бай Захария — обади се Бял Димитър Събев, — ама защо не дадеш акъл как аджеба да си покажем ината?
— Може би аз мога да предложа нещичко — отговори вместо запитания доктор Планински. — Достатъчно е, мисля, да си въобразим за малко, че не са ставали смутове в моя роден град, че не са последвали издевателства тук. И да се запитаме що бихме сторили „на инат“ за българщината, ако не ни бе сполетяло всичко това.
— Умен съвет — каза Панайот Минков. — Нашето живеене на инат трябва да следва естествения ход на нещата от последните петдесетина години. Какво имам предвид ли? Ами че ето това. Училището ни бе завладяно от гърците — е, напънахме се и си го отвоювахме, днес надали някои ще си спомнят нявгашните октоихи и прочие. Сетне трийсет години водихме борба и си възвърнахме и църквата на княза Бориса, и патриарха Евтимия, пък едновременно с тази борба постигнахме и друго — признаха ни за булгар-миллет. Сега просто трябва да помислим каква да бъде следващата ни крачка.
— Абе знам я аз каква трябва да бъде, ама… — Бял Димитър изрече тези думи уж полугласно, но всички ги чуха и пак всички се престориха, че са минали покрай ушите им.
Постепенно те се събраха около мангала, край който се топлеше секретарят на общината, може би най-уважаваният сливналия от онова време.
— Струва ми се, че имам нещо на ум — подхвърли с дрезгав от вълнение глас Михаил Икономов. — То не е измислено от мене, съдържаше се в думите на господина Минкова.
— Говори де, даскале, говори! — подкани го Нено Брадата. — Няма да ти вадим думите от устата с ченгели, я!
— Всъщност е много просто. Щом с екзархията си извоювахме и признанието, че не сме рум-миллет, а булгар-миллет, следва да си потърсим правдините, които се полагат на една призната народност. Например да се въздигне езикът ни за официален наравно с турския, да имаме български воински части, да ни се даде право да заемаме важни постове в управлението и войската…
За малко всички останаха като зашеметени, после като че избухна взрив от весели и насърчителни викове:
— Сече му пипето на пустия му даскал!…
— Ей това се нарича да живееш на инат!…
— Едната си ръка давам, само да зърна Абдул Азиз какви очи ще облещи!…
Когато се поуспокоиха духовете, Панайот Минков обобщи:
— Напълно приемам предложението на младия господин Икономов. Няма защо да се лъжем, с такова искане само ще направим дупка в морето: кой ще ти даде на раята такива правдини? Но нали целта ни е да си покажем зъбите… С една дума приемам, повтарям. Прошението ще напиша аз — то трябва да се изпипа изтънко. Но ако го подпишем само тия двайсетина души, дето сме тука…
— За това пък поемам грижата аз, господин Минков — издигна глас Захария Жечков. — Нека само по-младите тук да ми обещаят помощта си, давам дума да събера най-малко петстотин подписа и печата под прошението.
Обсъдиха идеята още малко, после повече от насъбраните мъже си тръгнаха. Бяха уж по-възрастните и по-улегналите, пък се държаха като рояк палавници, които са скроили някому съвсем особен „кюлаф“.
Нека прескочим във времето и да разкажем, че всичко стана точно така, както го бяха измислили в мразовития ноемврийски следобед. Прошението не само бе написано майсторски — уж верноподанически, а всъщност направо дръзко, — пък само два подписа не стигнаха, за да изпълни Захария Жечков заканата си. Що се отнася за връчването му на мютесарифа, избраха не каква да е дата, а първия ден на новата (която щеше да остане паметна) година.