Последните думи очевидно не направиха абсолютно никакво впечатление на Хайдар бей. И той продължи с въпросите си:
— По коя страна те удари Бяно Абаджи?
— Ей тук, по лявата, господарю.
Неочаквано за всички беят се приведе и с опакото на ръката си стовари здрава плесница по другата буза на шпионина.
— Ние ти плащаме да ни донасяш за девлет-душмани, Спиридоне — каза студено, без да повиши тон, — а не да набедяваш почтени поданици на падишаха. Още по-малко — да задяваш жените, сякаш всяка вдовица е гювендия. Вън! — И докато смаяният Спиридон се препъваше към вратата, мютесарифът се обърна към околните така, сякаш всичко преди малко изобщо не се бе случило: — Хайде, ефендилер. Да си гледаме ние нашата работа…
8.
Беше изминало почти цяло денонощие, а Йоргаки чорбаджи още чувствуваше в душата си горчилката от тежката препирня с Димитър и Тенинка. Чоглаво му беше, но той не знаеше съвсем точно защо — дали защото децата му изобщо не можеха да говорят по друг начин с него освен с кавга, или защото специално в този случай Йоргаки в спора съвсем очевидно се бе намерил отдолу.
Чорбаджията търкаляше за кой ли път тези мисли из главата си, но като осъзна, че наближава метоха на храма „Свети Димитър“, където открай време се събираха общинарите, направи усилие да пропъди от себе си невеселия спомен и да си възвърне онзи изглед на увереност и благополучие, който подобаваше на един кмет. Почти пред вратата се сблъска с един познат — Стефан Саръиванов, клуцохорчанина.
— Какво, отиваш ли си? — попита го.
Имаше въпрос, но и упрек в тези думи. Защото по осветения от годините ред в понеделник общинарите се събираха да направят нещо като преглед на изминалата седмица и, когато се налагаше, да вземат решения за следващата. Наистина Стефан не беше избран общинар, но затова пък беше един от най-заможните хора на Сливен, та с неколцина други като него — например Русчо Миркович, Михалаки Гюлмязов, Захария Жечков или Иванчо Желязков, сина на покойния Добри Фабрикаджията — негласно беше включен в християнската управа на града. Сега Саръиванов можеше да се позове на това свое участие „ни риба, ни рак“, но той бе достатъчно умен, та не го направи.
— Повечето ги няма — каза в отговор. — И не само по-старите като поп Юрдан и Бяно Абаджи…
— Стига с този Бяно Абаджи, бе! — кресна ненадейно кметът; това избухване беше неочаквано и неоправдано за Стефан Саръиванов, но, както вече знаем, не и за Йоргаки. — От вчера ми проглушихте ушите с него!…
Другият предпочете да не забележи странното кипване и продължи:
— Отсъствуват също господата Гюлмязов, Миркович… А доколкото ни осведоми секретарят Панайот Минков, нямало и особено важни работи за разглеждане.
— И ти, сакън, да не изпуснеш алъш-вериша, а? — продължи заядливо кметът. — Какво пък, върви! — И отминавайки, добави уж тихо, но всъщност достатъчно ясно: — Ама то така е, когато винаги има кой да вади кестените от огъня…
Всъщност специално днес нямаше никакви кестени за вадене — това Йоргаки чорбаджи знаеше не по-зле от Панайот Минков, — ала знаеше и друго: никога не е излишно да позакрепиш ореола над ушите си…
Изкачи стълбата и бутна вратата. В средата на одаята предвидливият прислужник бе поставил мангал с добре разгорени въглища, но за другото Стефан Саръиванов бе прав — от целия съвет тук бяха само четирима: Панайот Минков, хаджи Гендо, хаджи Никола Феслията и Захария Жечков, още с траурна лентичка върху ревера на сюртука.
Като го видяха, те не станаха на крака, но прекъснаха приказката си и поклонът им беше достатъчно дълбок и почтителен. Йоргаки им кимна в отговор, седна и подхвърли едно:
— Е, що? Това ли сме от цялата община?
— Неколцина наминаха към дюкяна да ме попитат — оправда отсъствуващите Панайот Минков — и аз честно им рекох, че за днеска в протоколната книга няма предвиден нито един възел за разплитане.
— Абе то и като няма възли за разплитане, пак не е лошо да се посъбираме — наставнически го смъмри кметът. — Ей така, да се повидим, да си речем едно-друго… Ама нейсе, този път ще минем и петимата. — Той плесна с ръце и заповяда на влезлия прислужник: — Маринчо, изтичай за пет кафета. Ама поръчай на Петраки да бъдат с по един пръст каймак. Както аз го обичам, тъй му кажи. — И след излизането на слугата, подкани общинарите: — Пък вие какво млъкнахте изведнъж? Не съм мечка да ви изям, я. Хайде, карайте нататък.
— Господин Минков тъкмо ни разправяше новини из Цариград — раболепно го осведоми хаджи Никола Феслията. — Нашите бабаити продължавали да се репчат на светата патриаршия…