Разговаряше тъй сам със себе си старият човек, когато един звук, който не идеше от вятъра и снежните кристали, го накара да наостри уши. Не можеше да се е излъгал: който седемдесет и пет години е привиквал с шумовете на къщата, нямаше как да не познае приглушеното хлопване на дворната порта. Бяно Абаджи продължи да се услушва. И наистина не мина много, когато някъде около началото на стълбата някой подвикна полугласно:
— Дядо!… Чуваш ли ме, дядо?…
Той отмахна топлата завивка и открехна вратата.
— Кой е? — попита в тъмното.
— Шшшшт! — беше предупредителният отговор. — Аз съм, дядо, Стефан.
— Стефан? Що щеш по нощите бе, момче? Хайде, идвай да ми кажеш.
Кратко замълчаване — внукът съобразяваше нещо. И после:
— Не съм сам, дядо…
— Колкото и да сте, добре сте дошли. Ама ако са чужди хора, изчакайте за минутка, да се туря малко в ред.
Бяно разрови пепелта в баджата, за да извади отгоре тлеещите въглени, хвърли съчки и дърва, запали и две борини за светлик. Сетне се облече набързо и пооправи чергите на менсофата.
— Готово! — извика подир това през вратата. — Заповядайте!
Стълбата заскърца от нетърпеливи стъпки — кой ще ти е търпелив в таквоз вълче време! — и в одаята влязоха трима мъже в ямурлуци. Или трима Дядо Коледовци, рече си старецът, тъй като от тях не се виждаше нищо — така бяха побелели дрехите и лицата им от снега, а мустаците им напомняха ледени шушулки, провиснали от някой покрив.
Стефан чинно му целуна ръка. Да беше друго време, Бяно навярно щеше да го посмъмри за това скитане по нощите, но сега изобщо не отвори уста — не само защото искаше да му спести притеснението пред чуждите хора, но и си даде сметка, че внукът беше още дете само в неговите очи, ала иначе бе избуял левент, с повече от половин глава над него, преминал и през „школото“ на турските зандани, идеше някак неуместно на такъв юнак да дириш сметка за закъснението. Докато премисляше това, също и двамата гости почтително долепиха вкочанени устни о десницата му.
— Познаваш ги, дядо — препоръча ги Стефан. — Не са ябанджии, а…
— Не ми казвай! — прекъсна го Бяно Абаджи. — Хайде да изчакаме да се размразят, пък тогаз да видим познати ли ми са наистина или не.
Тримата отмахнаха обледенените ямурлуци, заразтриваха ръце и заподскачаха около огъня. Старият човек уж се помайваше да им пришета едно-друго, пък иначе оглеждаше изпод мигли гостите. Бяха здравеняци от ония, за които се казва, че „и камък да стиснат — вода ще пусне“, и двамата бяха в дрехи на селяни-северняци, но до тук свършваха всички прилики помежду им. Единият беше висок хубавец, тънък и строен, дълголик, с бръснато лице и каврък мустаци — малки, но си личеше, че за тях се полагат големи грижи. Другият беше негова пълна противоположност. Набит и разтъртен (така казваха тогава на масивен), с възкъси крака и разкрачена стойка на балканджия, за чертите на лицето му не можеха да се кажат нито две думи, защото изобщо не се виждаха — цялото то бе обрасло с нещо като гъста козина, само две хищни очи святкаха по средата му.
— Комай се наемам да ви разпозная — каза Бяно. — За тогова юначага нямам никакво колебание: Стоил войвода аз ще различа и на този, и на онзи свят… — кратко изхихикване, — само дето не си пожелавам да го сънувам. Виж, за негова милост щях да се затрудня, ако не помнех отец Тодор отпреди запопването му. Също и Тодор беше такъв, че като излезеше на хорото, половината момински сърца аха-аха да се пръснат. Ти си негов син, нали? Е, щом до тука улучих, нататък е по-лесно. Димитър Поптодоров не си, него срещам чат-пат из Сливен и го зная. Излиза, че ще да си Георги Поптодоров, брат му, що се изсели с дядо попови в Русчук.
Кой знае защо, тримата се разсмяха.
— Правя ви „евалла“ на добрите очи и на здравата памет, господин Силдаров. — По-хубавият от гостите придружи думите си с едно майтапско темане. — Наистина съм Георги, синът на поп Тодор. Само за едно не уцелихте, но за него никой не може да ви обвини. За разлика от брат ми, аз не се зова Поптодоров, а Икономов. Зер нали дядо поп бе въздигнат в иконом.
Бяно Абаджи помълча малко. После, уж зает да дооправи облеклото си, рече някак равно-равно: