— Какво предлагаш, Стоиле? — запита Георги. — Да ги проводим някъде вън от Сливен, също не е добре. Гъжвалиите не са слепи, ще го забележат. Пък и ще се лишим от сигурни работници за делото.
— Върти ми се друг кроеж в главата. — Войводата свали за малко плоското си калпаче и се почеса замислено по тила. — На тайно място в Балкана да направим скривалище и в него да струпаме храна, оръжие, дрехи и друго, щото е необходимо за няколко седмици живот. Усетим ли, че конашките копои са надушили дирята ни, застрашените войници да не чакат със скръстени ръце орисията си, ами да ударят нагоре и там да изтърпят до часа, когато ще развеем знамето на свободата.
„Виж го ти него! — възхити се в себе си Бяно. — Ако му гледаш образа, ще го помислиш за някакъв звяр от гората, който не може да разсъждава по-далеч от «гладен съм — трябва да убия нещо, за да се наям» и толкоз. А той… Първо, разсъжденията му за свободата. И за нежеланието му да се признае, че кога да е е бил рая, роб. Сега, това пък за скривалището в Стара планина. Да не повярваш, но този човек знае да мисли. И то да мисли със седмици и месеци напред, да крои планове, пред които ти иде да свалиш калпак…“
Като си каза това, старият човек се залови да сравнява четиримата, които продължаваха да разговарят и да спорят вече с филджани в ръце.
Сякаш най-високо той поставяше Стоил… наспроти физиономията му на дивак от времето, когато човекът едва-едва се е изправял на задните си крака. Защото войводата съчетаваше разностранни качества. Осъзнал бе нуждата за свобода, но „свобода“ за него не беше гол призив (думата „лозунг“ още не бе позната в Сливен) за подпалване буйността на младоците, а дълбока необходимост за самия него, заради която той с готовност приемаше да се принесе в доброволна жертва. А иначе не палеше другите, както не палеше и себе си с празно бабаитство. Стоил мислеше и съобразяваше, като не пропущаше всяко възможно „ако“. На това място Бяно си каза, че ако войводата бе роден в друга страна и бе получил друго образование, а не овчарлъка и хайдутството, може би от него щеше да излезе такъв пълководец, който да мери ръст с Наполеон, Суворов или Молтке…
Сина на поп Тодор природата бе направила в друг калъп, не в Стоиловия. Кой го знае какъв би бил в работа или в битка, ала той създаваше повече впечатление на един от онези герои с красиво лице и ярки думи на устата, предназначението на които е с един жест, с едно слово да поведат хилядите подир себе си… обаче като ги поведат, едва тогава да захванат да размислят по кой друм да ги отведат и що да вършат. Храбростта на такива хора просто сияе около главите им, както е думата, с ръка да я пипнеш, а случиш ли се наблизо — не можеш да не се заразиш от нея. Но това беше храброст на безразсъдно смел кавалерист, който в битката може да извърши пробив в най-трудното място, ала не и да състави план как да се спечели цялото сражение.
Нено Господинов стоеше по-близо до Георги, отколкото до Стоил. Да, стоеше наблизо, но не беше като втори отпечатък на Георги. Човек на лесната възбуда и на въодушевлението като постоянно състояние, Нено навярно би бил много подходящ да извърши юначество като на герой от приказките, но до тук свършваше приликата му с Георги Икономов. Защото Георги бе роден за водач, докато Нено навярно не би сполучил да подкара и едно магаре след себе си. Имаше нещо — как го бе нарекъл Стоил? — нещо карагьозчийско в себе си, което го правеше смешльо и лаладжия, не и вожд.
А Стефан? Тъй както разговаряше сам със себе си, старият човек махна с ръка — Стефан може вече да бе насадил рехави мустаци на горната си устна, но всъщност си беше все още момче, което пикае на лапад. Видял най-дивашкото лице на тиранията още в невръстното детство, той бе отраснал с едничката мисъл за мъст. А по-късно под влияние на „лизнатите“, се бе изпълнил до краен предел и с отечестволюбив възторг. И в края на краищата — поне до този момент — се бе превърнал в една невъобразима смес от необуздана отмъстителност (от онази, която в даден случай може да доведе човека до зверска жестокост) и жарка въодушевеност (тя пък от онези, дето понякога създават мъченици за вяра или народност), обилно подправена с още момчешка недозрялост, желание за саможертва и жажда за действие, което обаче често върви преди обмисленото решение и трезвата преценка.