— Какво, какво? — стресна се старият човек, като по-скоро усети, отколкото чу, че се обърнаха за нещо към него. — Бях се унесъл… Повторете, ради Бога…
— Свършихме за днес, дядо — каза Стефан. — И те попитах дали двамата ни гости, дошли отдалече, могат до довечера да останат при тебе. Мръкне ли, бай Нено ще ги вземе при себе си.
— А, защо до довечера? — вдигна рамене Бяно Абаджи. — Могат да останат, колкото си искат.
— Благодарим, но ще отидем у Нено, господин Силдаров — не прие за двамата Георги Икономов. — Не се засягайте, но самата ни работа го изисква. Ще се срещаме денем и нощем с хора от нашето поколение — е, нали разбирате, при Брадата туй няма да прави толкоз впечатление, докато тук…
— А има ли там сигурно укритие?
— Охо! И още какво! — изперчи се Нено. — Щом го е оценил навремето сам Дякона…
Не спориха повече. След малко Бяно Абаджи изпроводи до улицата внука Стефан и Нено Брадата. Като спазваше правилата на подмолната дейност, той първо огледа околността и едва тогава ги пропусна да минат. А те пък си тръгнаха, като дори забравиха да се сбогуват с него…
Бяно се върна в одаята и отново зяпна от удивление. Само за няколкото минути, в които бе отсъствувал, двамата „ябанджии“ бяха сварили не само да се опънат отново на менсофата, но и да заспят. Старецът поклати многозначително бялата си глава, после грижовно наметна една черга върху гостите си.
2.
За разлика от Стоил войвода и Георги Икономов, при завръщането си в Сливен след по-малко от месец подир тях, Андон Кутев не само не се криеше, но напротив — прибра се в родния град шумно и показно, едва ли не салтанатлийски. Той най-напред изпрати хабер на майка си (нека да се готви за срещата, казваше, пък и на роднини и на познати да съобщи), а когато пристигна, сякаш нарочно предизвикваше да го видят в тъмносивото му палто до над коленете и с кадифяната якичка, с тъмночервената му джувка на врата и с феса в съвсем същия цвят. Имаше само два чемодана багаж — колко е за здрав и прав мъж като него, пък и Мангърската махала беше, речи го, на две крачки, — но той „го даваше тежко“, та някакво чираче от онези, които се бяха струпали около каруцата, срещу един бешлик пренесе чемоданите до дома на Кутьо Ганчев.
Пусто майчино сърце! То като че виждаше през къщята и сокаците, защото Руска, тласкана от неизвестна сила, отвори портата за свидния гост преди още той да беше посегнал към чукалото. Като го видя, жената премаля: Боже мой, когато се реши да го откъсне от себе си и да го прати с Ганчо в Плоещ, Андон беше ни повече, ни по-малко от един белалия хлапак, докато този пред вратата беше мъж, и то мъж за чудо и приказ. В няколкото секунди, в които, стъписани, майката и синът стояха като окаменели, зрялата жена в Руска не прецени, а сякаш погълна този чудесен момък пред нея. Андон беше висок на ръст и слаб (но не с хилава слабост, а гъвкава като острие на сабя) и това положително го имаше в наследство от баща си Кутьо. Все от Кутьо Ганчев бе и това даже не дълго, а тясно лице с близки очи, може би също добре гледаните ястъклии мустаци. Всичко друго младият мъж бе получил по нейна, Рускина линия. Острият решителен поглед и гъстите събрани вежди, също и волевото чело с подранила бръчка в средата си бяха чисто Силдаровски, докато кестенявите коси, сресани на път, широката уста с чувствени устни и мекият овал на челюстта така напомняха майка й Яна…
Всичко това Руска възприе за по-малко време, отколкото на човек е нужно, за да произнесе „Добър ден!“. И само едно остана неразтълкувано за нея — странното изражение на младия мъж. И слава Богу! Защото Андон пък си казваше, че, тръгвайки на север, бе оставил майка си като жена в цветуща възраст, а сега го посрещаше една старица…
После от гърдите на двамата се откъсна едновременно кратък вик — повече стон отколкото радостен възклик — и те се хвърлиха, разридани, в прегръдките си…
… Говореха вече почти два часа, а Руска, все още зашеметена и току бършеща очите си, дори не забелязваше, че синът й седеше на миндера с връхно палто — тя, измъчената майчица, въпреки прословутото си гостоприемство не се бе досетила нито да го подкани да се разсъблече като у дома си, нито да го попита дали не е пристигнал гладен. Толкова, толкова неща имаше да го разпитва… За Плоещ, за братята му, за събитията от изминалите години, за… Ненаситна бе тя да го слуша и да изчовърква из устата му всяка уж най-дребна подробност. Когато поуталожи майчината си жажда за обстойни вести, стигащи понякога чак до смешни дреболии (например с много сериозен тон се осведоми дали двамата с Ганчо са изкарали брусницата