— Събрали сме се за нещо с къде-къде по-голямо значение от това, кой кого е надвил по Възкресение с червеното яйце. И по-добре да пристъпим направо към него. Зер ще се говори за съдбовни работи, не… Знаете: Стефан е решил да стане нещо като умален Левски и да тръгне да буди народа за въстание.
— Не само да го будя — допълни синът му, — а и да закрача рамо до рамо с него, когато на Куш-бунар се побие байракът.
— Трябваше да ти се разсърдя, че ме прекъсваш, но няма да го направя, Стефане — сега не му е времето да се учим как подобава да се държим, когато говори бащата. Напротив, даже съм доволен, че се обади. И ще те помоля да продължиш и да ни обясниш къде си наумил да ходиш, и що да вършиш. Няма защо да си подбираш думите, тук сме все свои хора — нищичко не ще излезе извън тези четири стени.
— Сигур няма да кажа нищо, което вече да не знаете, но ще изпълня волята ти, тате. Наближава краят на робията. Няма да мине много и народът от Мизия, Тракия и Македония ще се вдигне като един, за да премери сили с тиранина и веднъж завинаги да строши робската верига. Друга голяма сила ще нахлуе откъм Влашко. В тази велика битка Сливен и Сливенско няма да останат отстрани и само да подвикват: „Ха бре, удри!…“ Нам, потомците на Индже Стоян и Злати Кокарчоолу, на Бойчо Цеперански и Димитър Калъчлията, на Георги Трънкин и Панайот Хитов, върховното началство не само разчита, но и възлага важна роля. Ние трябва да превърнем Стара планина в крепостна стена, в която да си счупи врата цялата анадолска паплач. И да се удържим дотогава, дорде съединените сили на цар Симеоновите потомци се съберат под знамето с кръста и лъва и като се превърнат в юмрук, да смачкат мутрата на Абдул Азиз в цариградските му сараи.
Боян го изслуша внимателно, но в отговор поклати глава:
— Разясни ни плановете на върховното ви началство и ние сме ти благодарни за това — каза. — Но въпросът ми беше за твоето място в тези планове и на тебе какво ти предстои да вършиш.
— Тук са апостоли и войводи от БеРеЦеКа, но те не са слънца, че да огреят навсякъде. За повдигане на народа тям са нужни помощници. И на мен се падна превисоката чест да бъда помощник-апостол за Жеравна. А ако стигне времето — и за селата нагоре към Стара река и Кипилово.
Постепенно всички бяха оставили милината и със съсредоточени лица следяха Стефановото слово. И бащата усещаше, че малко по малко се поддават на възторга му и на тази отсянка на самохвалско пренебрежение към онова, което носеше бъдещето, сякаш наистина нямаше нищо по-просто от това да се размаже носът на Абдул Азиз в Стамбул. Чувствуваше това Боян като с кожата си, пък не знаеше как да пресече въздействието от пламенните думи на сина си. И тук се притече на помощ баща му. Той запита кротко, без отсянка на подигравка:
— Вярваш ли си, Стефане?
— Как можеш да ме питаш така, дядо? — възмути се момъкът.
— Не говоря за плановете ви, тях сигур правдиво си ни описал. Въпросите ми са за друго. Мислите ли, че всичко ще стане ей така лесно, както го нарисува — юмрук по мутрата и прочие? А турчинът? Той със скръстени ръце ли ще стои, сине? И после: не те чух да споменаваш нищичко за жертвите на бунта. Няма ли, поне на едного да се случи да се хлъзне на камък, че да си охлузи коляното?
Отново се възцари тишина, но тази беше друга, различна от предишната — сега тишината беше като въпрос, че и малко упрек към Стефан. За негова чест трябва да се признае — той не отбегна от въпроса и упрека, а храбро и с открито чело ги прие:
— Няма да ме поставиш на колене, дядо — рече. — Защото виждам истината и не ме е страх да я изрека с точните й думи.
— Точно за истината сме се събрали, Стефане — все така сговорчиво продължи Бяно Абаджи. — И ако досега сме я заобикаляли — сгрешили сме.