Михаил Икономов можеше да се престори, че не е чул думите й, но не го направи. И каза благодушно, както говореше на учениците си:
— Не е вярно, госпожа. Аз съм със Стефан само доколкото смятам за чест и достойнство да умреш за отечеството. Но да поведеш другите на смърт, като съзнателно ги лъжеш, че вървят към победа, а всъщност си убеден, че ги чака гибел и разорение — с това, ей Богу, не съм съгласен. Лъжата сама по себе си е гнусно и недостойно деяние, а най-долно е то, когато загубата на излъгания няма да е гологан или кокал от трапезата, а неговата и на семейството му смърт.
— Казаха ли ти го, Стефане! — тържествуващо се провикна Райна. — Нека сега си рече думата и кака Руска, че белким ти се напълни главата.
Беше простичък ход и Боян го разтълкува без особено усилие — Райна се надяваше, че Руска като майка ще я подкрепи и така дружно ще долепят плещите на Стефан о алая. Но ако жена му предварително бе поискала неговото мнение, той навярно би я подканил да се въздържи от подобна игра — Руска беше повече Силдаровка от него, Боян, та трудно можеше да се предскаже в кое блюдо ще постави своето си становище. И още първите думи на Руска му показаха, че той бе имал право:
— Няма по-силна любов от майчината — произнесе бавно рано състарената му сестра, — но тя понякога бива себична. Малко ли са майките, които ревнуват синовете си, когато се заженят? Пък синовете, когато поотраснат и станат мъже, не е редно да искаш от тях да се държат за фустите на майка си — те имат и свой си път, който си го разбират посвоему, ще рече по мъжки. И не е редно да ги спираме, освен ако не искаме те в собствените си очи да престанат да се виждат мъже, а баби. Не се цупи, Райне — добави милозливо. — Аз не давам на другите един съвет, пък сама да действувам обратното. Моят Андон отдавна вече върви по пътя, който Стефан едва-едва се кани да поеме. Доколкото чувам, също Димитър и Ганчо няма да останат назад. Такава е съдбата на майките, Райнеее… Раждаме щерки, за да ги пратим в чужда къща, раждаме синове, за да станат войници. Така е, откакто свят светува и ние, каквото и да правим, не можем да накараме колелото да се завърти на противната посока.
Райна се сгърчи на скемлето си — ударът бе дошъл тежък за нея. На Боян му дожаля, искаше му се да й помогне, но докато още премисляше какво да стори за нея, последва втори удар, и то от там, откъдето най-малко можеше да се очаква. Защото малката Яна проточи глас:
— Щом сме допуснати до този съвет, тате, може ли и ние да си кажем думата?
— Разбира се — отговори той, като се надяваше, че дъщерята ще подаде ръка за помощ на майка си. Но тозчас разбра, че се е излъгал:
— Жените раждат и често умират, докато дават живот на рожбите си — с изненадваща смисленост рече Яна. — Бива ли да не раждат от страх пред смъртта? Не, нали? Не, защото е противоприродно. Същото е и с мъжете, мамо. Мъжът се ражда да бъде войник. И ако се укрие от този си дълг, то ще бъде така противоприродно, както жената, която може, а не пожелае да стане майка.
— Я мълчи ти там, пикло такава! — сгълча я невъздържано Райна.
Боян усети кисел вкус в устата си. Напъна се да измисли нещо разведряващо, но на ум му дойде да предложи само едно:
— Щом ще изслушаме младите, нека и Ангел да си каже своето.
— Не съм съгласен с кака — обади се малкият Ангел толкова бързо, сякаш през цялото време се бе надявал да дадат и нему право да се изкаже; гласът му смешновато преливаше от тънък детски до гърлен мъжки. — Може да се воюва не само с пушка в ръка. Просветата също е оръжие. И понявга по-страшно оръжие от хиляди и хиляди пушки. Тъй мисля аз. И ако Господ ме благослови, на това оръжие един ден ще отдам живота си. Също както господин учителя Икономов…
„Хлапашка му работа — помисли бащата. — Ама какво друго да искаш от неговите четиринадесет години? Ние говорим да се строи ли къща или не, пък той дума, че в гората имало много масловки и печурки…“ После изведнъж се усъмни: дали много лековато и прибързано не съдеше момчето? Всички останали разсъждаваха чисто по сливенски — ще се стреляме или няма да се стреляме; дали пък ако се потърсеше силата на знанието, на просвещението, българският народ по съвсем други, при това безкръвни пътища нямаше в десетилетие или две да надмогне азиатската изостаналост на османщината? Боян си каза, че някой път трябва на спокойствие да премисли тези неща. А сега сметна за разумно да се възползува от отклонението, за да поусмири малко духовете, които — все по сливенски — твърде се бяха разгорещили.