— Какво бе? — изкиска се пресилено. — Толкоз ли няма кой да стори чест на Райнините гозби? Язък, че цяла сутрин е въртяла дивиника… Хайде, Яне, я раздай на гостите!
Оказа се обаче, че никой не пожела нито дивиник, нито да си доизяде парчето милина — явно никому не беше до ядене, — но затова пък все така никой не отказа по едно сладко от орехчета. Разсипването на сладкото по чинийките и разнасянето отне малко време и точно то бе поохлаждането, към което се стремеше стопанинът на дома. А иначе отмората има̀ и едно неочаквано продължение: когато подаваше сладкото на Михаил Икономов, Яна се препъна и от ръката й паничката със сладкото отхвърча чак на другата, отсрещната софра. Боян видя всичко с поразителна яснота — тъкмо тук неговият вътрешен фотографически апарат бе щракнал: девойката подаваше сладкото, както си му е редът, но ръцете й се срещнаха с ръцете на учителя, тя се смути, трепна и… Да, да, точно така беше: срещнаха се ръцете им, пък токът я удари в краката… Настана неизбежната суетня, жените се разшетаха да изчистят сместа от сладко и късове паничка, разхвърчалите се капки от шурупа. Боян отново отбеляза още една подробност: правеха го жените, не и Яна; зачервена като божур, тя сякаш бе изпаднала в безпаметен смут — стоеше настрана и само гледаше с очи, които ставаха все по-големи и по-големи, невероятно големи. Но тя не гледаше чистенето на петънцата — тези големи очи се взираха, не, поглъщаха учителя, а не сторената пакост. Боян бавно отмести поглед. И апаратът отново щракна — също и Михаил Икономов не следеше опитните пръсти на Руска и Райна, които с влажни кърпи почистваха сладкото, а със странно изражение на унесеност и нега наблюдаваше „виновницата“. „Боже мой, възможно ли е! — запита се бащата. — Ами че тя е още… На̀, майка й ей сега я нарече пикла. Е, чак пикла не е, разумява се. Но сополана… Ала пикла или сополана, възможно ли е това келешче, което до вчера играеше на челик с момчетиите, да се е замомила? Да преживява момински вълнения, а да буди и вълнения в такъв изтъкнат мъж като даскал Икономов?“
Горкият баща!… Той дори не подозираше, че по същия или подобен начин се бе изумявал дядо му, когато бяха дошли сгледовници за Трънка, и баща му, когато чорбаджи Кутьо Ганчев бе поискал Руска за жена!… Какво излизаше? Дали родителите не забелязват последни, когато децата им престават да бъдат деца?
Суетнята мина, сладкото беше изядено, дошло бе време да се продължи мъчният разговор. А имаше ли смисъл всъщност разговорът? Спорът не получи ли отговор преди минута: уж се бяха хванали за гушите за смисъла или безсмислието на смъртта, пък ето — животът си продължаваше по вечните закони на природата…?
— Невям е твой ред да си кажеш думата, тате. И няма защо да крия, всички я чакаме с особено внимание. Защото тя открай време и днес като че най-много тежи в това семейство.
Бяно Абаджи извади лулата си, но не запали, а замислено я повъртя в ръцете си.
— Благодаря, ако думата ми наистина тежи — каза, — но не искам да ме смятате за съдник. Нека думата ми да е само дума наравно с другите и нищо повече. — Той продължаваше да премята през пръсти празната лула. — Изобщо мисля, че цялото ни събиране тук е само да си речем приказката, не да вземаме решения. Правото на решение принадлежи само на Стефан. Ще си остане ли у дома или ще хване пътя на кървавата борба — туй са все съдбовни неща, в които никой не бива да налага волята си. Чуваш ли, Райно? Това за тебе го казвам. Не можеш да задържиш Стефана силом. Пък ако той е искал да стане втори Левски или втори Хаджи Димитър и ти го задържиш… — старият човек се позасмя, — е, не непременно в курника, но с веригата на майчината дума ако го вържеш, сетне може той до края на дните си да се чувствува с осакатена душа.
— Излиза, че го провождаш на гибел — злъчно издума Райна. — Как можа, тате?!
Той не показа, да се е засегнал от остротата на нападката.
— Грешиш, Райно — произнесе сговорчиво. — Аз само рекох, че когато е за една такава съдбовна стъпка, ние не трябва да се бъркаме Стефану — нека той сам да направи избора си. — Ново премятане на лулата. — Що се отнася до туй високопарно „провождаш на гибел“… Колкото повече остарявам, толкоз повече се уверявам, че това смъртта е нещо много бамбашка, деца. Преди почти половин век, в много страшен за нас, Силдаровците, час, стар и мъдър турчин ми каза една приказка, която тогава приех на вяра, пък с всеки изминат ден все повече осъзнавам дълбокия й смисъл. Думаше ми той, че животът не се мерел с броя на годините, а според извършените дела. Гледаш, казваше, човек, връстник на Адам, пък като се взреш назад в живота му, ще видиш само плюскане и клечане в нужниците. И го забравят още в минутата, когато го спуснат в гроба. И обратното. Друг живял всичко на всичко двайсет или двайсет и пет и не умрял от болест, а мъченически и божем позорно, пък минават години, десетилетия и векове, той обаче е все жив в паметта на народа. Вземете например Исус. Тогаз е нямало по-позорна смърт от неговата, разпъването на кръст, ала на̀ — вече деветнайсет столетия Исус е неизменно жив с живите, а уж позорният кръст е станал символ на всичкото християнство. Ами Левски, който увисна на бесилото? Ами Хаджията, за когото вече пеят „Жив е той, жив е…“? Кой може да ме убеди, питам ви, че Левски и Хаджията са мъртви и ще бъдат забравени? — Старият човек помръдна масивните си рамене. — Е, това е, щото исках да ви кажа.