— Дявол да го вземе, Панайот е прав! — за пръв път се зарадва Йоргаки чорбаджи. — Турчинът държи ятагана, ала пара̀та е в нашите ръце и тя може да купи всичко, дори и ятаганите.
— Земя, сарафлък, търговия, занаяти, всичко е наше — отново пое исото хаджи Гендо. — Какво имат турците? Табашкия занаят, кафеджилъка и берберството. Ритам ти аз господарство, дето ще се крепи на щавени кожи и бръснарски каиши…
— А фабриката? — подметна Захария Жечков. — Една фабрика като Добри-Желязковата дава сукно и шаек колкото абаджийските станове на цял санджак.
— Ще рече — трябва лека-полека да хванем и фабрикаджийството — каза кметът; думата „индустрия“ плахо-плахо беше проникнала в Сливен още преди десетина години, но все още малцина я имаха в речника си. — Пък кой знае, тогаз може би пак ще си поговорим и за църквата, и за школото.
— Ние го приказваме, а други комай вече го правят — рече хаджи Никола Феслията. — Не чухте ли, господа, че Стефан Саръиванов е запретнал ръкави да вдигне фабрика в Асеновския боаз? — Отговори му една обща гълчава — вестта наистина бе новост за другите в одаята. Възгордян, че се оказа в центъра на вниманието, хаджията продължи: — Там са едни плешиви места, дето и папрат не хващат. И Стефан с подставени хора ги изкупил ей така, бадева. И сега вече крои плановете на фабриката.
— Аха! — позасмя се Йоргаки. — Затуй, значи, е бързал, когато го срещнах одеве…
— Учудвам се, че дръзва да вдигне фабрика — замислено произнесе Панайот Минков. — Забрави ли той какво се случи с Добри Желязков?
— Нямай кахър за наш Стефан — изкиска се в отговор хаджи Гендо. — Знае той да си направи сметката, не е като Фабрикаджията.
Поприказваха още малко и си тръгнаха. Само двама — Панайот Минков и Захария Жечков — бяха изпили кафетата си, другите във възбудата си ги бяха забравили.
9.
Зимата влезе в правата си точно така внезапно и изведнъж, както привидно ги бе отстъпила на подранилата пролет. Още на разсъмване откъм Балкана забуча, небето се смръщи, после някъде в боазите се отприщи онзи вятър, сливенският, който сваля ездач от коня, прекършва минарета и вдига цели покриви заедно с гредореда. Той прогони облаците на изток към морето, та не заваля, но затова пък целия ден и сетне цялата нощ си остана пълновластен господар над Сливен.
Този вятър беше добре дошъл за заговорниците, които за същата вечер си бяха дали среща в херодаята на Силдарови — в подобно време не заптийски стражи, а и обикновени минувачи няма да срещнеш по улиците и мегданите. Все пак онези, които бяха поканени за срещата с Левски, не се предовериха на ледовития си съюзник и не пренебрегнаха осветените от вековете правила на скритост и безопасност. Те бяха без фенери и загънати в тъмни ямурлуци, идваха от различни посоки, като се придържаха в сянката на стрехи и дувари, отминаваха портата до следващия ъгъл и сетне се връщаха до нея по стъпките си. И пак според дълголетния обичай от вътрешната страна на портата имаше вардянин, за да пропуща гостите. Без да гледа на годините си и на студа и вятъра, който час по час го поваляше, Бяно Абаджи настоя лично да поеме поста; не го призна, но същинското му основание беше, че искаше един по един да опознае хората, на които такъв „от по-друга кройка човек“ като Левски се готвеше да се облегне за великото си начинание.
Както и беше редно да се очаква — нали беше нещо като домакин наравно с Бяно, — пръв дойде главният учител Михаил Икономов, заедно с още един, появата на когото поизненада стопанина. Защото Димитър Топалов беше единственият фотографин в Сливен и, навярно за да подчертае принадлежността си към света на изкуството, отделяше Бог знае колко време за външността си — обличаше се като франт, къдравата му кестенява брада положително изискваше поне един час грижи всеки ден, носеше претенциозна джувка на врата и премяташе късо бастунче в ръцете си. А се говореше, че се проявявал и като добър дост на чашката. Изобщо, ако предварително бяха попитали Бяно, той вероятно щеше да се сети за Димитър Топалов един от последните…
Минута-две след тях дойде още един, който също изненада Бяно, макар и по съвсем други причини — синът му Боян. Вярно, Боян не беше безразличен към народните работи, дори лани, когато се очакваше четата на Хаджи Димитър и Караджата да предизвика всенародна буна, нему бяха възлагани трудни и рисковани работи, ама все пак… „Поканили са го, за да направят икрам на мене — помисли старият човек. — А иначе кой не знае, че Боян в едно въстание може да бъде редови боец наравно с другите хиляди, ала не го бива да е деец и съзаклятник от най-вътрешния кръг?…“ Той поръча на сина си да поеме грижата за отопляването на студената херодая, отпрати го нататък и отново остана сам.