За младата жена изненадите следваха толкова бързо една подир друга, че тя не смогваше да се опомни. Все така мълчаливо „селянинът“ я въведе в една стая, като само й прошепна „Главният!“. Стилияна се бе приготвила да види някакъв хайдутин с кръвнишки поглед и със силяхлък, натъпкан с какви ли не оръжия, пък то насреща й се оказа човек, който й заприлича на дипломат, млад професор или потомствен благородник; наистина тя никога не бе виждала от плът и кръв дипломат, професор или благородник, но в представите й те изглеждаха именно така — красиви, изящни и изтъкани от любезност.
Той й се представи; изговори някакво твърде мъчно име, което Стилияна не разбра, и с присъщата му свобода й подаде ръка.
— Госпожице — рече й, — ако е вярно онова, което ми разказаха, днес ще бъде най-щастливият ден в живота ми.
— Ще отведа госпожица Георгакева оттатък, за да извади несмущавана пряпореца — обади се женски глас и едва сега Стилияна забеляза, че в стаята бе и Таша Йосифова. — Заповядайте, госпожице.
Междувременно „селянинът“ се бе освободил от дрипите си и — поредната изненада! — под тях се оказа момък със стройна фигура и с естествена изпъчена стойка на човек, който е свикнал да бъде със сабя на кръста, не и с топор на рамо.
— Днес наистина е велик ден за нас — каза преобразеният „селянин“. — Дали не е редно да повикаме за него и пазача си?
— Прав си, Георги — съгласи се другият с разресаните бакенбарди и с очите с цвят на августовско небе. И се обърна към стопанката на къщата: — Госпожа Таша, нали през дувара има градина?
— Да. Наричаме я по името на някогашната й чорбаджийка Ганка Увичката. Имаме и протка за комшулук с нея.
— Като заведете госпожицата да се преоблече, отбийте се, моля, до градината на, хм, Увичката. Някъде из рехавата шума на дърветата ще видите да се спотайва човек с пушка. Бъдете така добра да го повикате.
— Но аз не знаех…, за пръв път чувам…
Другият се засмя и сякаш стаята се изпълни със слънчева светлина.
— Аз само съм чувал, но не съм го виждал. — Кратък смях. — Значи сме почти наравно… — После обясни: — Приятелите отвън са избрали най-доверените помежду си и са устроили караул да пазят моя милост.
— А ако откаже?
— Предайте му — намеси се мнимият селянин, — че аз съм заповядал да дойде. Не ми се вярва да откаже да се подчини.
Таша Йосифова продължи да се гърчи смутено.
— Извинявайте, господине, но не зная за кого да му кажа. Ние се виждаме с вас тук от време на време, но… но аз не съм чула името ви.
— Мигар съм толкова прост, че не съм ви се представил! — комично възкликна мъжът. — Казвам се Тихов, госпожа Таша, Георги Тихов.
Жените излязоха. Не мина много време и се върнаха пак заедно, като Таша водеше със себе си и Стефан Серткостов, който поздрави чинно.
— Пряпорецът оставих оттатък на масата — каза Стилияна. — Да го донеса или ще отидем да го видим там?
— Ще отидем ние, разбира се — реши Драгостинов. — Една светиня не се разнася насам-натам като метла и лопата.
Стилияна помисли, че веднага ще изтичат в другата одая, но не позна. Таша Йосифова — или Кокон Таша, както я одумваха в Сливен — излезе на хаета, помая се, все едно че нареждаше нещо, а всъщност внимателно се огледа („Къде ли, Господи, е изучила тези мурафети?“), после отвори вратата и продума кратко:
— Свободно е.
Въпреки предупреждението тримата мъже не преминаха, а се изнизаха като смокове през хаета. Стилияна ги последва. Цели месеци, докато работеше знамето, тя с трепет и мъничко страх бе чакала този момент; във везбата бе влагала всичкото умение, научено от леля й хаджи Калуда, но знае ли човек какви ще са придирчивостите на хора, обрекли се да умрат под този пряпорец!…
Онова, което последва, надмина всичките й най-смели очаквания. Тримата мъже застанаха в една редица пред знамето, видимо побледняха, после като по даден знак паднаха на колене и приведоха устни към зелената коприна. В благоговейно мълчание останаха така дълго, безкрайно дълго, а като се извърнаха към нея, в очите и на тримата — същински маргарит — проблясваха сълзи на умиление.
— Госпожице Стилияна — задавено произнесе високият с бакенбардите, — чрез мене ви благодари България. Кълна се в майка си: докато в Сливен живее честен българин, той ще си спомня онази, чиито пръсти са извезали не знаме, а хоругва на свободата и родолюбието.
В този момент нещо сякаш се скъса в душата на Стилияна Георгакева. И тя се разрида така, както не бе плакала от десетгодишна…