Нено Брадата и другите комитетски дейци още си задаваха тези въпроси, когато събитията стремглаво продължиха своя ход. Като познаваше местата и обичайните хайдушки пътеки, в четвъртък на 22-ри, деня срещу Гергьовден, Али Байрактар разположи хората си на пусия над Кара-кютюк в местността, наречена Хамам-сую. От своя страна войводата Стоил предугади, че именно това ще бъде мястото, където прочутият главорез ще причака дружината му. И също се отправи нататък, но по малко обиколен път — през Колешница. И когато се срещнаха, не българите, а заптиетата бяха изненадани — както се казва на военен език, комитите се бяха явили откъм фланга им. Преди, когато беше „само“ хайдушки главатар, Стоил навярно би заповядал всеобщ напад и като имаше на своя страна изненадата, в сумрака — беше около часът дванайсет-дванайсет и половина по турски — сигурно щеше да разгроми потерята и да прати не едно заптие при вечната зеленина и шуртящите фонтани на ислямския рай. Но сега, като се плашеше прибързаните му действия да не развалят общия план на въстанието, войводата си постави за цел единствено да си разчисти сметката с бьолюкбашията.
— Не се спотайвай там, Али Байрактар — извика Стоил, като с шепа правеше фуния около устата си. — Изправи се и се дръж като забитин, не като чочовенски кеседжия. Стани и гледай хубаво да се целиш, зер пред тебе е не друг, а Стоил войвода.
Бьолюкбашията може да имаше много кусури, но грях томува, който би го назовал страхливец. Но и дип не беше от най-честните… Като смес от тези две качества той се отзова на предизвикателството и се надигна от укритието си, но не изчака да станат при равни условия с войводата, а стреля веднага. Обаче дали движението му попречи или името на Стоил го порази — властта не бе осведомена за връщането на този хайдутин, с името на когото кадъните плашеха децата си, — но ръката му трепна и изстрелът не бе от най-точните: куршумът му само рани бедрото на войводата, без да засегне костта. Като се целеше повече по огъня, отколкото по неясната фигура, стреля и Стоил. И в отговор се разнесе такъв рев, какъвто се откъсва само от човешка уста, когато душата се отделя от тялото.
Смутени от смъртта на своя предводител, заптиетата дадоха напосоки няколко изстрела, сетне търтиха презглава надолу от Кара-кютюк към града. Като съобщиха в конака за гибелта на Али Байрактар, властта вдигна такава потеря, каквато по тези места не се помнеше от цели двадесет години — от времето, когато Зейнил паша с половин алай редовна войска бе тръгнал да прочиства Балкана от вехтите войводи. Претърсиха всяка шумка и всеки камък (надяваха се кьоравата стрелба все да беше улучила някого), но от четата нямаше и следа. В същото време тя се разполагаше около Куш-бунар; на повечето от момчетата им идеше да пеят, да скачат и да се прескимбичват — тъй или иначе снощи бе първото им сражение и първата им победа, — но войводата се досещаше какво тършуване ще падне из Балкана и забрани всякакъв шум, всякакво движение.
На властта й се искаше да премълчи за смъртта на Али Байрактар, ала новината прескочи дуварите на конака и плъзна из града.
Именно тя бе онази, която покруси турците и възпламени сърцата на българите.
11.
По-стари люде като Бяно Абаджи и поп Юрдан разправяха, че такава усилена шетня на властта като сегашната са виждали още само два пъти през живота си — в двадесет и първа, когато бе ударът срещу Заверата, и четиридесет години по-късно, след като Панайот Хитов с дружината си бастиса подкупния Али ефенди, кадията, посред самия му дом. Горе-долу същото, но по своя малко лаладжийски начин, изрази и Нено Брадата: като вървиш по мегдана, казваше той, трябва непрекъснато да гледаш в краката си — я в заптие ще се спънеш, я в конашки шпионин. Че те галиба били повече от камъните на калдъръма…
Извънредните мерки за укриването на главния апостол Иларион Драгостинов малко по малко се притъпиха, отслабнаха. Причината всъщност дойде от престараването да му поставят пазачи откъм градината на Ганка Увичката: когато трима или четирима, макар и да не виждат Илариона в лице, знаят кого и къде трябва да охраняват, ясно е, че тайникът е престанал да бъде чак толкова таен. Това наглед нарушаване на подмолността имаше и добри страни. Преди всичко то доказа, че онзи, баш изменникът, който беше по-страшен и по-опасен от всички други шпиони, взети заедно, не е измежду неколцината ясъкчии (както всъщност ги наричаха, понеже думата телохранител още не бе влязла в българския речник) — иначе, разумява се, турците досега сто пъти да са завардили къщата на Таша Йосифова и да са спипали жив или мъртъв апостола. Втората последица, всъщност следствие на първата, беше, че неколцина най-отбрани и най-доверени и изпитани от дълги години комитетски дейци вече можеха да се събират при Иларион Драгостинов, та работата криво-ляво ако не се възобнови, то поне не замря напълно. Сега пролича, че се бяха поотракали в заговорничеството. Защото не отиваха в дома на Димитраки чорбаджи така ачик, както, да речем, влизаха в кафенето; напротив, бяха си измислили един доста таен път, който само много наблюдателен шпионин би открил — влизаха през бояджийницата на „лизнатия“ хаджи Димитър Бояджиев, провираха се като таласъми през един-два комшулука, накрая пресичаха отколе пустата градина на Увичката и там, като дадяха уговорен знак на стопанката Таша (за мнозина тя си оставаше Кокон Таша, макар и да не й го казваха), чрез нея стигаха до апостола. Бяха взели и още една мярка за сигурност. От собата, в която се криеше Иларион, избиха и приспособиха една вратичка към водника