— Ала нашите братя вече се бият! — възразяваше му главният апостол. И му навираше писмото в лицето: — Виж на̀, чети: „Дерзайте напред и юнашки да се борим за освобождението на отечеството си и да докажем на турците, че знаем да мрем за свободата. Напред и Бог да ни е на помощ!“ Или какво, само те ли знаят да мрат за свободата?
— Не се пали, Лолчо — клатеше глава Георги Тихов. — Нашата цел не е само да умрем; да беше така, всеки от нас досега да е налапал дулото на револвера. Ние наистина може и да умрем, но целта ни е преди всичко да се сразим с тиранина. А за това имаме нужда още от поне няколко дни подготовка.
Спориха дълго и никой не отстъпи от своето. Тогава Иларион, който бе придобил навика в трудни моменти да се допитва до житейската мъдрост на Бяно Абаджи, предложи той да стане съдник в спора им. Поканиха го. Той ги изслуша един подир друг мълчаливо, после отговори по своя малко иносказателен начин:
— Лош стопанин е онзи, който, страхувайки се да не удари градушка, жъне нивата, преди да узрее житото.
Така мнението на Тихов надделя и Иларион се подчини — щяха да дадат на житото още една седмица да узрее и едва тогава щяха да навлязат със сърповете в чакъмите.
За да ускори подготовката, Иларион Драгостинов насрочи събрание на комитетските дейци в местността Кешишликя. Като го преоблякоха и начерниха като въглищар, за събранието изведоха също и него от скривалището му. И под един стар орех в Кешишликя, дето двамина дългоръки мъже с труд обхващаха стеблото му, се събраха петнадесет решителни мъже; тринадесет бяха от трите главни махали на Сливен, а двамата „ябанджии“ — Георги Дражев, безспорният водач на ямболлии, и Енчо Иванов, председател на комитета в Терзобас. Главният апостол не скри за писмото от Копривщица (то и не беше нужно — Нено достатъчно се бе разбъбрил), но и за решението си да изчакат уговорения ден — 1 май. „Само че не да изчакаме — предупреди многозначително, — а да използуваме всяка минута от тези дни за приготовлението на войската ни!“ Георги Дражев доложи, че ямболлии са почти готови — доставили са си хубави пушки чрез Бургас, имали и достатъчно джепане и пексимет, само с униформите били изостанали, „но — добави — въстаникът може и по потури и кошуля да положи няколко мъртви тирани“. Единственото, което поиска, беше сливенци да му осигурят опитен проводник, който да отведе ямболската чета до Куш-бунар, общото сборно място — те не познаваха така добре потайните пътеки на Стара планина. Признаха искането му за основателно и назначиха младия Стефан Серткостов за техен водач. С добра подготовка се похвали и Енчо Иванов, но, сякаш за да „захлупи“ Дражев, самонадеяно се похвали, че „те, терзобаслии, нямат нужда друг да ги учи как се снове из Балкана“. За разлика от него някои казаха, че „лизнатите“ от полските села чакали да бъдат изведени от хора опитни и изтънко посветени в делото. Трима се предложиха да поемат работата в равнинните села — Курти Стоянов, Георги Гиндев и Стоян Иванов — и всички без спор им дадоха пълномощие да действуват от името на комитета и да изведат колкото се може повече бойци; за войниците от балканските села единодушно решиха, че главната чета сама или с пратеници ще ги събере на определените места.
Единственият спор, който възникна по време на паметното събрание под ореха, беше породен от основателната забележка на Дянко Цоцков, че ако всички въстаници от Сливен излязат едновременно, властта неминуемо ще ги усети и ще ги удари още тук, по сокаците и мегданите на града. Решиха, че е разумно да излязат по махали. И точно тук възникна една малко смешновата препирня: „червените пояси“, ще рече представителите на Клуцохор и Ново село, двете по-странични главни махали на града, които, изглежда, се чувствуваха донякъде в сянката на другарите си от същинския, централния Сливен, настояха те, „контетата“, да излязат първи. Като се понаддумаха и подразниха взаимно, накрая се споразумяха в какъв ред „да хванат Балкана“: първи щяха да бъдат новоселци, после „контетата“ от Гюр-чешме и Кумлука, а последни — клуцохорци.
Събранието отиваше към своя край, когато двамата Димитровци — Събев и Кукумявков — попитаха главния апостол:
— А ние, господин Иларионе? Ние двамата с кои ще излезем?
И последва решителният отговор:
— Вие изобщо няма да излезете, братя. Дали сте дума и сте длъжни да я спазите. Не толкова за да не пострадат поръчителите ви. Но въстаникът е преди всичко честен човек и нему не е позволено да престъпи клетвата си. — После, като видя омърлушените им физиономии, прибави и по едно шекерче към горчивия хап: — При туй ние трябва да имаме сигурни хора тук, в Сливен, които да държат связ и с четата в Стара планина, и с всички останали…