— Давате ли си сметка, момчета — започна, — в какво мъчително положение ме поставяте с въпросите си? Ами че нали ако подкрепя господин Илариона за въстанието, туй ще бъде все едно да ви река: умрете?
— Не се боим от смъртта — отговориха двамата в един глас. — Обрекли сме младите си животи на България и опасността от турския куршум е последното, което поставяме на кантара. — А Георги допълни:
— Спорът ни е за смисъла и целесъобразността, дядо Бяно.
Старият човек помълча отново. Когато заговори, гласът му звучеше спокойно, правдиво и така безстрастно, сякаш думата му беше за хора не ей тука, до него и на Куш-бунар, а през девет земи в десета.
— Преди около месец — каза — ние, Силдаровците, направихме голям съвет. За Стефан, Стефан Боянов, нали го знаете. Е, истината е, че Стефан и с нашата благословия, и без нея, щеше да поеме обязаността си в Жеравна и другите села нататък, ала стори ни ихтибара — покани ни да чуе и нашата дума. Когато го попритиснахме с въпроси, Стефан ни отговори нещо такова: лично той не вярвал, че хиляда или пет хиляди души с кремъклии пушки и със саморъчно направени калъчи ще сразят царщина като Турската, но със смъртта си — а Стефан предвиждаше също палежи, разрушения, грабежи, насилия и какво ли още не — той и другите мъченици ще предизвикат братушките да донесат на щиковете си от север нашата свобода. Вие на същия акъл ли сте, момчета?
Отговориха му, че все тайничко разчитат на по-успешна борба като херцеговинската например, ала в общи линии мислят като Стефан.
— А в другите краища на Българско? — продължи да пита Бяно.
— На север и на юг от Пловдив и Татар Пазарджик вече десет дни се бият и кръв — българска, но двойно повече турска — се лее на потоци — рече Иларион. — Търновци и габровци навярно са спазили уговорката и вчера или онзи ден са се вдигнали. За Враца нямам точна вест, но последният хабер беше, че са готови и не мислят да отлагат. А има дружини и във Влашко, които ще ударят Добруджа и Придунавието.
— Тогава нямате право да отлагате, момчета. Да, ако сте честни люде, вие нямате право да изоставите братята си от четирите края на България. Най-малкото ще поемете върху себе си част от турската сила, която иначе би се стоварила изцяло върху техните глави.
— Значи, решено! — засия от радост Драгостинов. — Нощес тръгваме!… Благодарим ви, господин Силдаров. — После се сети да попита: — Стар и опитен сте. Да имате някакъв друг съвет за нас?
— Даже два, сине. Не ми харесва, че тръгвате сякаш не на война, а като добичета към салханата. Нигде не е речено, че в една война загива цялата войска, до последния човек.
— А вторият съвет, дядо? — обади се на свой ред Георги Тихов.
— Вашето ще е като да нагазиш в мътна река, дето не знаеш има ли изобщо брод. Съветът ми е такъв: ако се давиш, плувай само към единия бряг — тогава непременно ще се спасиш.
Те му поблагодариха с кимване на глава.
— И нещо последно, господин Силдаров — рече Иларион. — Да кажем ли на хората си истината за онова, що ни очаква занапред?
— Най-голямото възможно злодеяние е да убиеш истината — убедено произнесе Бяно Абаджи. — Вие нямате нужда от хора, които ще тръгнат на теферич, пък ще се окажат лице срещу лице с низама. По-добре по-малко на брой войници, но наясно с бъдещето и затова непоклатими, отколкото случайно събрана дружина веселяци, която ще се разбяга при първия изстрел.
Целунаха му ръката, а той ги благослови. Малко след като си тръгна, излезе и Андон — отиваше да предупреди „лизнатите“, че тази нощ трябва да се явят в бащиния му дом.
… Наближаваше полунощ, когато решиха да не чакат повече: който дошъл — дошъл, каза с престорено въодушевление Георги Тихов. По знак на Илариона се построиха в редица; дворът на Кутьо Ганчеви не беше от големите, но и те не бяха много на брой, та се събраха без затруднение. Огледаха се. Бяха все младоци, лицата на неколцина комай не бяха още усетили върху кожата си желязото на бръснача, ала очите на всички до един грееха от възторг и желание за саможертва.
Иларион Драгостинов се приготви да заговори, но тук се случи нещо, неочаквано и за него, което затрогна цялата редица — Руска Кутьо Ганчева мина от човек на човек и закичи всекиму на гърдите по китка здравец, пък те отговориха с благоговейно докосване с устни на десницата й. Когато и това премина, главният апостол заповяда: