Но изтекоха три-четири дни, а никакво подкрепление не идваше. Всички горе се ядосваха, а Стоил направо беснееше — „лют е като одринска ракия“, шепнешком говореха за него. Те естествено не знаеха, че турците, научили за излизането на четата, бяха разположили на всички изходи на Сливен такива силни постове, че не човек, а врабче не можеше да мине, ямболци пък наистина изведоха втора, двойно по-голяма чета, но тя, като нямаше проводник, лута се ден-два по непознатите им планински пътеки и накрая тихомълком се прибра в града си. А полските села от своя страна като не получиха уговорения знак от Сливен, изобщо не вдигнаха на крак „лизнатите“ — макар някои от тях по подготовка и въоръжение да не отстъпваха на сливенци и ямболци. И затова всички упрекваха — че и сипеха къде-къде по-пиперлии думи — „предателите“, „черните души“, „страхливците“.
Като минаха така в безплодно чакане няколко дни, ръководителите на четата направиха нещо като военен революционен съвет. На него по право присъствуваха Иларион, Георги Тихов и Стоил, но поканиха също Георги Дражев от страна на ямболци и Дели Ради за хората от Балкана, на които разчитаха. Сякаш да оправдае презимето си, Георги Тихов изобщо не се изказа на съвета, но затова пък внимателно наблюдаваше онова, което ставаше. А ставаше нещо, което всъщност обръщаше надолу с главата разпоредбите, донесени чак от Гюргево. Според гюргевските решения водач на въстанието във Втори окръг трябваше да бъде Иларион, Георги имаше задължението да бъде негов помощник и военен ръководител в сраженията (Иларион действително нямаше никаква представа от военното дело), докато Стоил бе пратен най-вече за да увлече подир себе си сливналии, които от памтивека не можеха да си представят борба срещу поробителя без опитен войвода. Тук обаче ролите неусетно се бяха разменили; фактически началник на четата стана Стоил войвода, Иларион Драгостинов имаше неясната длъжност на нещо като политически ръководител, а Тихов остана за помощник ту на единия, ту на другия — според нуждата на момента. Приучен от Одеса на йерархически ред, тази промяна отначало много дразнеше Георги Тихов. После обаче той не само я възприе (призна безспорния опит на Стоил в четническата тактика), но и се изпълни с уважение към „Лолчо“, който в името на целесъобразността и ползата доброволно се отказа да запише името си като командир на тази малка въстаническа войска и без поза и шум предаде властта на по-опитния и неоспоримо по-авторитетния — Стоил. Георги естествено не знаеше, че нещо съвсем подобно бе станало и далеч на югозапад, в Четвърти окръг, където апостолът Панайот Волов пусна пред себе си по-яркия и „салтанатлия“ Бенковски…
Съветът не продължи дълго: всички сметнаха, че е излишно да предъвкват очевидното. И решенията бързо дойдоха от само себе си: да закълнат четата пред знамето с разярения български лъв, после да ударят към Балкана, където с добро или насила да попълнят редовете си, а сетне, като завардят проходите и обявят Котел за временна столица, да установят връзка с въстаниците от другите окръзи за обединяване на действията по всички български земи. Че ще увеличат силата си, не се съмняваха. Сега бяха тридесет, а Дели Ради обещаваше още поне толкова само от Нейково. Разчитаха още на Жеравна, където Стефан Боянов вече цял месец водеше приготовленията като помощник-апостол, без да имаха така точни данни, надяваха се също като пратят вестоносци до Ичера, Градец, Катунище и Медвен — все села на непреклонни българи, — да получат подкрепа и от тях. Още по-сигурни, бяха за Котел — там секретарят на комитета Руско, синът на незабравимия даскал Димитър от Градец, съобщаваше, че е подготвена голяма чета, която само да получи знак, лично той, Руско, ще поведе на оръжие; като премислиха за котленци, решиха да не ги призовават, а да им определят среща на Разбойна или на Ветрила — защо да бъхтят напразно пътя от Котел до Куш-бунар и Карандила и обратно. Така и съобщиха на Руско Димитров