По това време Руско Жейнов издебна, когато Иларион се бе отдалечил настрана да се взира с надежда към Разбойна и Ветрила, приближи до него и без нито дума му подаде сухата горна коричка от филия хляб.
— Хапни, хапни, войводо — каза. — На тебе са нужни повече сили…
— А ти? — стрелнаха го светлите очи на Драгостинов. — Ти пък да не си преял?
Руско не издържа погледа на главния апостол, но излъга храбро:
— При мене се случи повече — заситих се.
Иларион поразмисли, пък взе в една ръка коричката, с другата прегърна момъка през раменете и така поеха назад към дружината.
— Има тук един, който е най-зле — каза, докато вървяха един до друг. — Още в Нейково го видях да моли за хляб. Нека помощта ти бъде за него.
И наистина подари сухия хлебец на един от ямболлиите, който бе започнал да повръща слуз и жлъч от глад.
— Вземи! — рече му. — Този жеравненец ти го подарява…
Човекът дори не поблагодари, а грабна коричката и на два залъка я погълна.
Като се разбра окончателно, че не могат да разчитат на хора и храна отвън, Стоил подбра няколко момчета от нейковчани, дето му се виждаха по-надеждни, и ги прати в селото им за храна. Всичко им заръча с опита на човек, зад когото имаше дълги години на нужда за хляб: откъде да минат по-незабелязано, как да вървят стъпка в стъпка, колко самуна да донесат, брашно за замесване да не забравят и тъй нататък.
Обещаха и заминаха. И пак започна непосилното чакане…
4.
При Йоргаки чорбаджи имаше извънредно важен мющерия — толкова важен, че на несвикнал човек би било нужно доста време да се справи с нулите в числата, които се споменаваха в техния разговор. И въпреки всичко Йоргаки намери извинителна причина, за да отложи пазарлъка за някое време. Погледнато външно, причината беше, че дойде човек и го покани на неотложна сбирка в общината. Но кметът беше врял и кипял в общинските работи, та от вниманието му не убягнаха подробности, които мющерията навярно не забеляза. Например това, че събранието уж божем беше на общинарите, но се свикваше не в „канцелярията“, а в метоха към храма „Свети Димитър“ — ще рече малко необичайно, едва ли не тайнствено. И още: в посрещника на дома му поканата донесе не Маринчо, прислужникът в метоха, а Петраки Влахов, който държеше църковното кафене — пак белег на тайнственост, на заговорничество. И други такива факти — „фактове“, както казваха тогава — си отбеляза чорбаджията, та с разни усуквания, чалъма на които владееше отдавна, остави посетителят да поотпочине в гостната одая, а сам той, като наметна първата дреха, която му попадна под ръка, побърза за метоха.
Още като прекрачи в метоха и подозренията му се потвърдиха — абе наистина беше събрание на общинарите, ама по-бамбашка събрание: нито беше разгласено според обичая, нито присъствуваха всички, които по право имаха място тук. Нямаше ги например Русчо Миркович, Панайот Минков, Иванчо Желязков и изобщо онези, които поставяха народните работи над чорбаджийските си привилегии.
Йоргаки поздрави и още докато отиваше към едно празно място на миндерлика, подхвърли с тон на човек, който е свикнал да заповядва:
— Е, думайте, чорбаджилар. За такваз, хм, своеобразна сбирка сигур има сериозни причини…
Вместо отговор Стефан Саръиванов му подаде едно писмо.
— Какво? — присмя се кметът. — Глътнали сте си езиците, а?
— Като прочетеш това — каза Никола Задгорски, един от новите в общинския съвет, — също и ти ще си глътнеш езика, кмете.
Йоргаки погледна първо края на писмото. Подписите и печатите му бяха известни; вярно, тези жеравненски чорбаджии като Глуханека и другите не можеха да делят мегдан със сливенските, на подбив ги наричаха чобани, но те бяха таквиз чобани, стадата на които се брояха не на хиляди, а на десетки хиляди. Едва сега Йоргаки зачете писмото и не повярва на очите си. И кръвта се дръпна от лицето му.
— Истина ли са тези безобразия? — попита, преди още да е стигнал края на писмото. — Ами че това е… това е…
— Истина е от игла до конец — рече Андонаки Икономов, друг от „новооглашените“ общинари. — Донесе ми го на ръка Петър хаджи Стефанов, ако го познаваш. Той сам, с очите си е видял всички тези безчинства. И разказва даже по-големи страхотии, отколкото са на книгата.