Постара се да прогони израза на разочарование от лицето си и се отби първо в метоха на „Свети Димитър“. Другите общинари си бяха отишли, чакаше само Андонаки Икономов. Йоргаки му разказа за срещата си с мютесарифа, но я описа така, както може би му се искаше тя да се състои, когато бързаше към конака — как Хайдар бей го притиснал до гърдите си, как се разсипал от благодарности за верноподаническата им служба към падишаха и как накрая заявил, че на българската община той има даже повече доверие, отколкото на мезлиша…
А като наприказва тези измислици, помоли — това всъщност означаваше: заповяда — Андонаки да обиколи по дюкяните и канторите на другите по-доверени общинари и да им предаде разказа му. Излязоха заедно от метоха, но при вратата се разделиха — Андонаки Икономов тръгна да изпълнява повелята му, докато кметът свърна към къщи.
Знаеше, че гостът с многото нули го чакаше в одаята за гости, но първо надзърна в собата на сина си Димитър. За добро или за лошо (той малко се страхуваше от остротата на дъщеря си) там беше и Тенинка и везеше нещо край прозореца. Без да се замисля за причините, Йоргаки се постара да си предаде по-величествен изглед. Той изобщо си беше висок, представителен, само едва-едва по-закръглен, отколкото му се полагаше, но сега почувствува нужда да разкрачи крака както си представяше, че би стоял пълководец по време на битка, изпъчи гърди, а между пръстите му — съвсем не по пълководчески — затракаха зърната от чист янтар на броеницата му.
Може би трябваше да започне по друг начин, но като не му дойде на ум, каза направо:
— Току-що идвам от Хайдар бей. И преди да се разделим така ме прегърна, само дето не ме размляска по бузите.
Димитър му хвърли изпитателен поглед над купчината тетрадки.
— Сигур е имал важно основание да го стори…
— Ами как не! — похвали се бащата. — Щом не от свойта си скапана полиция, а от мене научи, че някакви хайти са побили зелен байрак със златен лъв на връх Стара планина…
— Как?! — трепна синът. — Ти, един българин, ли се случи най-верноподаният слуга на султана, та побърза да съобщиш…
— Не „един българин“, а кметът на този цъфтящ град — поправи го строго и назидателно Йоргаки.
Стилияна захвърли везмото си и, без да произнесе нито една дума (както впрочем се държеше от години насам с баща си), излезе от стаята и така затръшна вратата, че по пода се посипа мазилка.
— Какво пък й става на тази? — искрено се почуди кметът.
— Навярно не й е приятно — сви рамене Димитър, — че баща й се е прегръщал и целувал с най-личния от турските властници в града…
Йоргаки поразмисли и за известно време се чуваше само потропването на броеницата му.
— Одеве излъгах — каза най-после. — Мислех, че ще ви е приятно да знаете, че баща ви… Пък то иначе беше точно обратното.
И той разказа за странните думи на Хайдар бей и за още по-чудноватото му пренебрежително поведение.
— Просто не можах да го разбера — завърши. — Трябваше да ми стори темане и да ми се поклони до земята, пък той…
— Не е никак трудно за разбиране, тате. — Димитър остави писалката си и се изправи. — Никой на този свят не уважава предателите. Дори и онзи, когото предателството ползува…
И с тези думи последва сестра си извън собата.
Може би цели пет минути Йоргаки не помръдна, а остана така прав посред стаята — да го видиш, ще си речеш, че е истукан, а не човек от плът и кръв. После издума една мръсна псувня на турски и, като се постара да си върне предишния величествен изглед, тръгна към мющерията с многото нули. Внезапно, както изобщо се менеше настроението му напоследък, се развесели. Защото под феса му се беше мярнала горе-долу такава мисъл: само да изкрънка една нищо и никаква нуличка в повече от мющерията, тя щеше да го обезщети за всичките му ядове днеска…
5.
Бял сняг и зелени дървета — туй беше чудо невидено.
Градско чадо, след пелените и неизбежната бебешка рокличка Стефан бе отраснал изцяло в алафранга дрехи и с чепици на краката. Когато в Жеравна да поеме „лявото“ под зеления байрак на Стоил, „братовчедът“ Руско го бе посветил набързо в умението да се повиват навуща и да се притягат цървули (кой ще ти тръгне по балканите с панталон и половинки обуща?), но успехът му бе твърде половинчат: цървул като цървул, но и той си иска мурафета…