Първа дойде загубата на Георги Тихов. След като стреля известно време от мястото, определено му от Стоила, той притича по-близо до войводата, защото там, според собствените му думи на военен, имал повече поражаемо пространство. И наистина следващите му куршуми не само плашеха, но един след друг повалиха двамина от низамите. Но тогава възпитаникът на Одеското военно училище направи грешката да не се вслуша в опита на хайдушкия войвода. Вместо да сменя начесто укритието си, той продължи да стреля седешком иззад дървото, което си бе избрал. Турците усетиха, че именно оттам ги бие една пушка далеч по-добра от всички други. И по заповед на умен забитин или не — това никога не се разбра, — десетина войници дадоха общ залп към дървото. За нещастие Георги точно тогава надникна, за да избере следващата си жертва. И турските куршуми просто прерязаха слабините му. Момъкът — най-малката рожба на прочутата баба Тонка — се повали веднага на гръб. Едната му ръка продължи да стиска пушката, а другата трескаво разтърси джобовете, намери една „отровителна книжка“ и я натика в устата. Смъртта обаче не се нуждаеше от подпомагане, защото дойде бързо, толкова бързо, че зъбите не успяха да сдъвчат отровата и „отровителната книжка“ остана да се подава между устните.
Като видя смъртта на Георги, Стоил заповяда на момчетата:
— Идете му отрежете главата! Не бива поганците да се гаврят с нея…
Иларион обаче заплака и за пръв и единствен път отмени решението на войводата. Двамата с Васил Желчов се промъкнаха до убития. Апостолът затвори очите на другаря си, а после двамата с Васил взеха пушката и патроните му и все така невредими се прибраха назад.
А когато по линията на защитниците премина вестта за смъртта на Георги Тихов, последва нещо, което потресе и българи, и турци. Дели Ради хвърли ямурлука, нави ръкавите на бялата си риза и като стана на крака, със сабя в едната ръка и пищов в другата не затича, а бавно, прав и посвоему величествен, тръгна срещу турците.
— Елате, ваш’та мама агаларска!… — извика им. — Кълна се в Опашатия, че…
Никога не се разбра какво щеше да последва безсмислената му клетва — в него наведнъж се забиха толкова куршуми, че превърнаха снагата му в решето.
Така загина 55-годишният „старец“ Дели Ради, приятелят на Левски, за да остави името си завинаги безсмъртно!…
Небивала радост обхвана турците. Разбрали, че са убили „двама от баш комитите“, те побързаха да отрежат главите им. И това им се видя достатъчно, за да помислят, че бунтовниците нивга няма да се съвземат от преживяната загуба и сега им остава само да ги изловят като пилци. Но не — те се лъжеха! Стоил бе още там и, макар ранен, държеше в ръка битката. Берданата на Тихов даде на едного — случи се Руско Жейнов, — а на всички заповяда да стрелят толкова бързо, колкото смогват ръцете им. Повалиха няколко от развеселените низами. И докато смутът се пренесе в редиците на турците, последва нова негова повеля — никой повече да не гръмва и всички да се изтеглят, колкото се може по-безшумно нагоре към Ваково.
Подчиниха му се. И отново пролича опитът на войводата — групата се промъкна през гората и никой повече не пострада от турски куршум. Но нещастието дойде от друго — от неопитността на момчетата. В здрачевината на гората мнозина се изпогубиха. И горе-долу само половината от охранителите — докато беше жив, Георги Тихов ги наричаше ариергард — се съединиха с онези, които бяха пратени напред.
Едва там Руско Жейнов си спомни за „брат’чед“ си и за даденото обещание. С усилие се отдели от своя бог Иларион и потърси Стефан.
Но Стефан не беше между спасилите се…
Стефан не беше и между загиналите. Неговата съдба бе по-различна от съдбата на всички други въстаници. И участта му в този случай — за кой ли път в този ден? — се дължеше пак на пустите навуща.
Той чу навреме заповедта на войводата и тръгна да се изтегля точно така, както гласеше тя — едва ли не заднешком или поне без да изгубва из очи турците. Изведнъж се спъна толкова рязко, че не падна, а просто се сгромоляса. Не го заболя — под него имаше две педи сняг, — само пушката му отлетя няколко крачки настрана. Огледа се. И изпсува — беше си застъпал навоите на левия крак, та затуй земята сякаш се бе измъкнала изпод нозете му.
Трябва да е било яко дръпване, защото кракът му почти бе излязъл изпод навущата. Стефан приклекна — пак за кой ли път в този ден? — да огъне плата по правилата и да го стегне с тасмите. В същия момент се чу гръм — толкова силен, сякаш топ изгърмя покрай ухото му. Последва и силен тласък, който го прекатури настрана — беше куршум, разбира се, който не го уби само за това, защото се бе задиплил в кожите на празната му вулия. За зла или добра слука точно там се случи ръбът на една пропаст; тласнат от куршума, Стефан се свлече в пропастта, не успя да се задържи в редките шубраци и така тупна чак на дъното.