Дойде му на ум да свърне наляво, където беше къщата на Добри Чинтулов. Отказа се — прецени, че по-пъргавите турци щяха да му отрежат пътя за нататък. Сви тогава по непозната улица надясно. Опита една врата — беше заключена. Следващата също не се отвори. На третата той заудря с пестници, но ако изобщо имаше човек зад нея, предпочете собствената си сигурност и се спотаи. А освирепелите турци вече приближаваха; учителят навярно си въобразяваше, но имаше чувството, сякаш усещаше гнилия им дъх на врата си. Като съзнаваше безпомощността си, той продължи да тича, а сам не знаеше на какво се надяваше — преследвачите да се откажат или да се добере до спасителното подножие на Бармука. И точно в този момент на надвисналата над врата му гибел, стана истинско чудо, каквото навярно бива само в детските приказки: една порта се открехна, женска ръка се протегна в пролуката, хвана го за ръкава и с рязко движение го дръпна в двора. Жената не се занима повече с него, а с всичката бързина, на която беше способна, се залови да залоства вратата. Но дали от припряност или от смущение, не успяваше. Сега беше ред на Михаил П. Икономов да й помогне. Той взе напречната греда и се опита да я промуши в отсрещния отвор. Нещо обаче не сполучваше, краят на гредата не попадаше на мястото си. А навън вече се чуваше тропотът на подивелите войници — само да напънеха портата и…
Учителят и жената не продължиха опитите си да запречат гредата, а с все сили затиснаха портата. И ръцете им се срещнаха… Икономов извърна очи и зяпна изумено — онази, която бе спасила живота му, бе Яна, Яна Боянова!… Той не отпусна ръката й, пък и тя не направи усилие да я измъкне изпод неговата, само поруменя така, сякаш още миг и лицето й щеше да лумне в пламък. Навярно не беше напълно на себе си и учителят, понеже нему, френски възпитаник, не дойде на устата най-простичка дума за благодарност…
Безразборните стъпки, крясъците и гнусните псувни навънка отминаха, но двамата продължаваха да стоят ръка в ръка. Колко време — никога не узнаха. А после зад тях се чу предупредително покашляне. Михаил Икономов хвърли поглед през рамо. Неусетно за него и Яна откъм къщата бяха приближили баща й Боян Боянов и братчето й Ангел. Секунда или две Икономов трескаво размисли как да постъпи и — може би точно по наследство от французите — реши да придаде шеговит оттенък на думите си:
— В Европа, господин Боянов — рече, — е прието да се казва, че когато един мъж иска да се ожени за избраницата си, отива да поиска ръката й от нейните родители. Е, виждате, ръката аз получих… макари при съвсем, хм, трагични и във всички случаи нелюбовни обстоятелства. И сега ми остава само да моля за вашата и на госпожа Райна благословия.
Боян Боянов се премести от крак на крак: също и той бе неподготвен за необичайността и на момента, и на предложението.
— Към вас изпитвам най-дълбоко уважение, господин Икономов — успя най-сетне да произнесе. — Ала не смятате ли, че трябва да попитаме и — как го казахте? — избраницата?
Неочаквано се намеси малкият Ангел. Той изхихика, после подхвърли с глас, който все още преливаше от дебел мъжки в писклив детски:
— Какво ще я питаш бе, тате? Ами че не видиш ли — то още малко и от нашата Яна ще остане само едно мазно петно… Цялата работа си е беллѝ…
Колкото и да беше глупаво и неподходящо по време, но у Икономов се пробуди учителят:
— Не „белли“, а „ясно“ — поправи го наставнически. — Няма защо да използуваме разни агаларски думи, когато си имаме за същото хубави наши, български.
Нелепостта на тази поправка се оказа онази спасителна капка лекарство, която мигом отне напрежението. Всички прихнаха в смях — може би по-трескав, отколкото би бил при други подобни случаи.
Боян Боянов взе напречната греда и в неговите ръце тя стана послушна и веднага се намести в отвора си. После направи широк жест към ниската, но приветлива и светеща от чистота къща в дъното на двора: