— Е, няма как — каза. — То се видя, че ще се пие сладка ракия по никое време.
Не беше много сигурно, но може би Хюсеин бей за пръв път в петнадесетинагодишния си престой в Сливен обличаше парадната си униформа на миралай от армията на Абдул Азиз хан Първи. Във всички случаи мютесарифът за пръв път го видя с всичките му там сърми по куртката, еполети на раменете и прочие.
— Готов съм да вържа бас, бей — каза смеешком Мехмед Хайдар, докато го настаняваше срещу себе си, — че мога да позная какво те води в този утринен час при мене.
— Отказвам баса, мютесариф ефенди — поклати глава потурченият арменец. — Всеки честен човек — а ти безспорно си един от тях — ще се сети, че след събития като снощните за мен има само един изход: оставката ми като управител на фабриката.
Той извади от вътрешния си джоб един лист, разгъна го и го положи на масата пред мютесарифа. Хайдар бей едва-едва хвърли поглед на написаното, после потърси очите на миралая:
— Беше нещо позорно, наистина. Позорно не само за фабриката и за нейния управител (макар че именно той няма никаква вина за случилото се!), но и за цялата империя. И все пак една оставка не е ли малко — как да кажа? — крайна мярка, бей?
— Въпрос на разбиране…
— Точно разбирането ти бих искал да науча.
— Обещавам да ти го кажа веднага, щом като одобриш писмено молбата ми.
В отговор Мехмед Хайдар бей взе перодръжката, натопи я в мастилницата и завъртя няколко драскулки върху молбата.
— От този момент фабриката е без управител — продума замислено, докато оставяше перодръжката. — Защо?
Хюсеин бей взе молбата си, видя написаното от мютесарифа, сгъна и прибра листа пак във вътрешния си джоб.
— Нещата се свеждат до… Нещата се свеждат до…
— Ако ще ти бъде по-лесно, кажи го на български, бей — предложи Хайдар и другият зяпна от удивление — не можеше да допусне, че мютесарифът така съвършено владее българския език.
— Наистина за онова, което исках да изразя, липсват думи в турския — също на български каза Хюсеин. — Впрочем няма и чисто български, но поне ги използуват в чуждици. И така, нещата за мен се свеждат до морално-етичния въпрос. Или, ако няма да прозвучи префърцунено, до философията на въпроса.
— Продължете, бей. Слушам ви с интерес.
— За мен индустрията не е само накатаване на топове плат. Индустрията — това е част от утрешния ден на човечеството, в което ще има много красота, много добро, много… Нека не изреждам: всичко хубаво ще бъде много. Индустрията ще спомага за възвишаване на човека, мютесариф ефенди. Както една красива картина. Или, както корабите, които вече не разчитат на прищевките на вятъра, а впрягат па̀рата, за да преодоляват моретата и океаните. Или както музиката. Или както братята Монголфие, които с техния балон за пръв път приобщиха човека към птиците — мечтата на хората от Дедал до днес. Или както треновете. Или…
— Защо ми разказвате всичко това, бей?
— За да изтъкна, че красотата и доброто на утрешния ден на човечеството може да се постигне само от човеци. Ако в един оркестър от сто човеци, които музиката е приближила до Бога, поставиш само един вълк, който да вие като в гората, всичко ще се развали. И слушателите няма да се приближат, а ще се отдалечат от съвършенството. А представяш ли си какво би се получило, ако и стоте биха били способни да захвърлят инструментите си, да извадят ятаганите и калъчите и да тръгнат да колят наред познати и непознати. — Хюсеин се почеса механично по къдравата черна брада. — Когато вярвах, че с индустрията също служа на красотата, доброто и съвършенството, аз имах илюзията, че ръководя сто музиканти, на които Бог е дарил по искрица от своята светлина.
Ново мълчание, по-дълго от предишното.
— Разбирам — каза Мехмед Хайдар бей. — Допущам, че на ваше място и аз бих разсъждавал по съвсем същия начин. Но във всички случаи нито ще ви разубеждавам, нито ще ви моля да си оттеглите молбата. Случи се, че вчерашната сган я видях. И се засрамих, че и тя се води към човешкия род. А няма право да се причисли дори към зверовете. Защото звярът убива, за да се наяде, и после бездействува или се радва на слънцето. Поне аз не зная звяр, който да убива заради самото убиване. Да, няма да ви спирам, бей. Само искам да знаете, че петнадесет хиляди сливналии ще изпитват мъка по вас.
Хюсеин бей го изгледа с изненада. Всичко в лицето му — ситно къдравата черна брада, гърбавият нос, ослепително белите зъби — сякаш се бе превърнало в една голяма въпросителна.