Всичко се оказа напразно. Руско закъсня със скока си и двете тела тупнаха едно подир друго — мъртви още по време на летежа им, всяко с по една дузина куршуми в себе си. Отдолу, ще речеш, прострян на една страна за сън, лежеше Иларион Драгостинов. А върху него, с ръка през гърдите му, сякаш го прегръщаше в смъртта, бе паднал Руско Жейнов.
Не ги остави сами в пътя към отвъдното и Стефан Серткостов. Също и той бе надупчен от безброй куршуми. Повали се по гръб, а върху него се надипли зеленият цвят на пряпореца. Знае ли някой по-достойна смърт за един знаменосец?
Също и още едно момче загина, Васил Кавлаков — то пък в отчаянието си се опита да замери предводителя на башибозуците с пушката си. А в нея имаше топка кал, не барут…
Стоил обаче не се поддаде на чувствата си. С тихо подсвирване той даде знак на останалите да се изтеглят надолу по стръмното към извора на река Азма дере. Не ги преследваха — с викове на дива радост турците останаха на Вратника да режат главите и да си делят дрехите и съдържанието от джобовете на загиналите. Осман бьолюкбаши, който междувременно се бе върнал с хората си, привлечен от гърмежите, взе за себе си само едно нещо от ягмата, но то му се видя най-представителното от всичко — сабята на Илариона.
… За да заличи следите, Стоил заповяда оцелелите половин час да газят ледената вода по самата среда на Азма дере. Когато най-сетне излязоха и налягаха, капнали от глад и умора, на една поляна — влажна, но с вече разтопен сняг — те отново се преброиха. От цялата войска на Втори Сливенски революционен окръг бяха останали само шест души: войводата, Георги Дражев, Андон Кутев, Кондю Кавръков, Михаил Гаджалов и Васил Желчев. Тези бяха хората, които беряха душа, но още се надяваха да сразят петвековния тиранин…
10.
… ордата башибозуци беше се спряла в кръг, а на мегдана стърчаха забити върлините с главите. Зловещи и страховити фиданки сякаш бяха израснали из снега.
В дуварите и каменните стени на Жеравна отекна глас на телялин: всеки да мине на мегдана пред конака, да види главите и, ако познае някого, да каже. Буля Жейновица чу провлечения повик на телялина. Никой не й каза дума повече, но — сърце майчино! — някаква непреодолима сила не рече, а се разкрещя в нея: „И той е!…“ Насилваше се да си гледа своята къщна работа, но не й спореше. Все този вик извътре й пречеше ли, пречеше: „И той е, маминият!…“
Нейде около пладне на портата на Жейно Литаш се похлопа. Децата припнаха да отворят, но майката ги напъди и за всеки случай ги заключи в одаята. Отиде сама и свали джугата. Всичко бе очаквала да види пред вратата, но не и тези тримата — най-първите от първенците на Жеравна. Стояха те един до друг — най в ляво Димитраки бей, после поп Руско Георгев, и от другата страна чорбаджи Божил Глуханека — премятаха се от крак на крак, а погледите им — забити между кундурите. Минута време никой не проговори, „Добър ден“ дори не си казаха.
— И той, нали? — произнесе най-сетне жената.
— И той — намери сили да каже поп Руско; нали бе свикнал с човешкото нещастие, та нему най-прилегна да съобщи страшната вест. И добави многозначително: — Само неговата глава е на жеравненец. Другите — един Господ и света Богородица знаят откъде са дошли в нашия Балкан, за да намерят гроба си.
Може би очакваха майката да се разциври и да завие като оплаквачка на погребение, ала не последва нищо подобно — явно, не бяха познавали жената на чобанина Жейно Литаш.
— Ще дадат ли катилите да го погребем по християнски? — простичко се осведоми тя и куражът й ги успокои.
— Не знаем още, Жейновице — отговори за тримата Божил Глуханека. — Изобщо никой не знае, невям и турците също. Сега друг е дертът им.
— И за този дерт сме дошли при тебе — добави Димитраки бей, може би не най-богатият, но положително най-влиятелният българин в Жеравна.
— При мене? — изненада се жената. — Че какво имам аз общо с дертовете на гаджалите? Не ми ли стига, че са докарали главата на моя Руско?
Димитраки й обясни. Турците искали да разберат дали има жеравненец между убитите бунтовници. И ако има — ще дадат огън на цялото село. Като се разбрало намерението им, когото изпитали, все отрекъл: не, нямало жеравненец между тези нещастници. Да, ала за зла слука субашата Али Чауш комай разпознал главата на Руско; е, не бил докрай сигурен, но все подмятал, подмятал.