Така живееше през „паметните“ дни Бяно, докато надеждата му най-сетне се сбъдна — вестта за Стефан наистина дойде сама при него. И се яви в образа на неговия другар по занаят Йордан Пенеолу — имаше долап на около двеста крачки по-надолу по Новоселската река; беше по-млад на години, но по-стар по занаят — когато на времето петдесетгодишният Бяно бе решил да се посвети на бараджийството, Йордан Пенеолу не само беше вече с име в занаята, но и му помогна при стягането на долапа, че и му прати първите мющерии.
Йордан имаше име на открит човек, но когато се здрависаха посред двора, съвсем непривично за него гледаше все настрана:
— Нося ти важен хабер, Бяно Абаджи — каза, когато седнаха на пейката до лехата със зюмбюлите. — От сина на Боян, Стефан.
Бяно първо премаля, после го улови за рамото и яко го разтърси:
— Говори по-бързо, човече! Жив и здрав ли е Стефан?
Йордан Пенеолу отмести поглед още по-настрана:
— Жив е, слава на Бога, Бяно Абаджи. Иначе… иначе не е хептен здрав. В тая зима по никое време…
— Какво? Говори де, какво? Да не е хванал тежка настинка?
— Настинка е хванал само кракът му. Ама лоша настинка, Бяно Абаджи, тъй ми се чини на мене. И не само на мене — същото го мисли и Стефан Ахладя, и Никола Хайверя. За доктор е работата, ще знаеш…
Сетне заразказва по-подробно. Никола Хайверя (неговата бара беше най-близо до Бяновата) снощи чул викове откъм долапа на Бяно Абаджи и проводил сина си да види що става и има ли нужда от помощ. Виковете били от Стефан: премръзнал му бил кракът, пък щом речел да го стопли, захващала страшна болка. Събрали се хората от горните долапи, но освен да нахранят по-добре момчето, друго не могли да помогнат. Защото ха̀ да затоплят болния крак, ха̀ захващали нечуваните страдания. И като поумували нощес, избрали него, Йордан, да слезе в града и да разкаже всичко от игла до конец на Бяно. И да го посъветва да прави, да струва, но да заведе доктор горе, на долапа.
— Няма ли да е по-лесно да заведем Стефан на доктор? — попита на това място старият човек, но другият поклати отрицателно глава:
— Няма колай и за туй, Бяно Абаджи. Левия си крак Стефан усеща като чужд: не само не може да стъпва, не може и да стои на него.
Старият човек поразмисли малко, пък се надигна. Извини се на госта, че няма да го посрещне според обичая и го изпрати само с една гореща благодарност, обади се на Таша и пое нагоре към Дели Балта. Смяташе, че ще завари там само Райна и по-малките деца, но се оказа — невероятно събитие! — че в къщи си беше и Боян; двамата, мъж и жена, не, баща и майка, седяха с превити рамена един до друг на миндера и почти не говореха, само от време на време разменяха по някоя жалостива въздишка. Като ги видя такива, почти онесвестени от страх, Бяно, който отначало бе с намерение да разкаже всичко без заобикалки, сега от съжаление към тях се насили да придаде бодрост на гласа си:
— Давайте мюждето, хора! — рече с насилена веселост. — Стефан, мушмурокът му с мушмурок, отървал ятагана и се укрива в моя долап на Барите…
Вместо да се разкрещи от радост, Райна изпищя неистово, сетне не заплака, а като че две чешми заизливаха водите си през очите й. Боян се удържа, само няколко пъти смени цвета на лицето си — от бял като памук до вишневочервен. И дори намери сили да попита:
— Как е той, тате? Казвай истината!
— Позамръзнал му е единият крак, ала иначе дори и хрема не е хванал — посмекчи удара Бяно Абаджи. И Райна се хвана на думите му:
— Света Богородице, нека само момчето ми да е живо, пък ако ще не единият, двата му крака да са премръзнали.
— Тъй де — по-смело настъпи старият човек. — То, да не говорим най-лошото, ама човек без крак бива, докато… Е, спомнете си ония нещастници, главите на които стърчаха около конака. Сравним ли болния крак с тяхното, наистина ще благодарим на Господа и на Светата Дева. И ще повторим старата мъдрост: „Ела зло, че без тебе по-зло“…
Райна предложи начаса да поемат нагоре към Барите, но Бяно я сряза: какво, да не искала по петите си да заведе там заптиетата или шпионите на конака? И макар да не му прилягаше много-много да командува, наложи си да хване всичко в ръце: според бащината му оценка Боян беше безценен за изпълнител, но му липсваше дарбата да води. Или както старият човек си бе казвал понякога: „Има хора, които мислят на едро, други — на дребно; Боян е от онези, които мислят на дребно.“ Той заповяда на Райна и на децата никому, даже на най-близкия съсед, да не споменават нито думичка за Стефан. А на сина си нареди да потърси някое магаре или муле от махалата, да насложи в дисагите храна, един кат дрехи и сякаш между другото спомена „и там едно-друго за превръзки“, да метне отгоре два-три пастафа аба и без бързане, и без криене да поеме нагоре към долапа.